— Вече не. Девет-десети от закона се свеждат до собствеността. Сега храната е твоя. Лопатката за изпражнения — също. Кучето и то. Слушай, много е добричко, но нямам време. И от него ми тече носът. Мисля, че съм алергичен.
— Аз пък мисля, че си негодник.
Саймън въздъхна тежко.
— Не си първата жена, която ми го казва.
— Не мога да го оставя тук. А съм понечила да изляза, а надава вой.
— На мен ли го казваш! Аз пък, ако го оставя, ми яде мебелите наред.
— Моля? Как така ти яде мебелите?
— Все едно не съм го казвал. Друго имах предвид. Боб всъщност не яде мебелите, а само ги гризе. Не е същото.
Всъщност не ги гризе. Ох, ужас! — проплака Саймън. — Късмет!
После затвори. Пак го набрах, но той не вдигна.
Върнах телефона в кухнята и дадох на Боб от кучешката храна. Сипах си чаша кафе и си похапнах сладкиш. Остана още едно парче, което дадох на Боб.
— Ти не ядеш мебели, нали? — попитах го.
Баба се беше сгърбила пред телевизора и гледаше синоптичния канал.
— Не се притеснявай за вечерята — каза ми тя. — Ще доядем кюфтетата.
Кимнах, тя обаче се беше захласнала по времето в Кливланд и изобщо ле ми обърна внимание.
— Е, аз излизам.
Баба кимна.
Чувстваше се на върха на щастието. За разлика от мен. Недоспивах си. Среднощните посещения и хъркането щяха да ме довършат. Едвам намерих сили да изляза и да ида при асансьора. Докато го чаках, очите ми се затваряха.
— Скапана съм — оплаках се на Боб. — Трябва да си доспя.
Отидох у нашите и двамата с Боб им нахълтахме в къщата. Майка ми беше в кухнята — тананикаше си, докато правеше ябълков сладкиш.
— Това сигурно е Боб — предположи тя. — Баба ти ми каза, че си си взела куче.
Боб изприпка при майка ми.
— Не! — изкрещях му аз. — Само да си посмял!
Боб спря на половин метър от майка ми и ме погледна.
— Знаеш за какво ти говоря — скастрих го аз.
— Какво възпитано кученце! — възкликна майка ми.
Откраднах си резенче ябълка от сладкиша.
— А баба каза ли ти, че хърка, че става по нощите и гледа с часове синоптичния канал? — Налях си чаша кафе. — Помощ! — казах на кафето.
— Сигурно си пийва преди лягане — отбеляза майка ми. — След като гаврътне някоя и друга чашка, си похърква.
— Не е от това. Аз не държа в къщата алкохол.
— Виж в гардероба. Баба ти си слага пиенето там.
— Значи си купува пиене и го крие в гардероба?
— Не, не го крие. Само го държи там.
— Нима намекваш, че баба е алкохоличка?
— Разбира се, че не. Само се черпи от време на време. Така спяла по-добре.
Дали пък не спях толкова лошо, защото не се черпех? Няма да е зле и аз да гаврътвам по някоя и друга чашка. Лошото бе, че увлека ли се с черпенето, започвам да драйфам. А почна ли да се черпя, е трудно да се каже кога съм се увлякла, после вече е късно. Първата чашка винаги води до следващата и така нататък.
В кухнята беше много горещо и не след дълго вече се чувствах като сладкиша във фурната, над който се виеше пара. Съблякох ватената риза, отпуснах глава върху масата и заспах. Присъни ми се сън: че е лято и че се пека на плажа в Пойнт Плезънт. Топъл пясък отдолу, топло слънчице отгоре. А кожата ми е кафява и загоряла като коричката на сладкиша. Когато се събудих, сладкишът вече бе изваден от фурната и в къщата ухаеше приказно. И мама ми беше изгладила ризата.
— Случвало ли ти се е някога да си изядеш първо десерта? — попитах я.
Тя ме погледна недоумяващо. Все едно я бях попитала дали в сряда в полунощ прави жертвоприношения на котки.
— Да предположим, че си сама вкъщи — поясних аз, — че в хладилника има ягодова пастичка, а във фурната се пече руло „Стефани“. Кое ще изядеш по-напред?
Майка ми се ококори и се позамисли.
— Не помня някога да съм вечеряла сама. Дори не мога да си го представя.
Облякох си ризката, закопчах я и си сложих дънковото яке.
— Трябва да вървя. Имам работа.
— Заповядай утре на вечеря — покани ме мама. — Доведи и баба си, и Джоузеф. Ще приготвя свинско печено и картофено пюре.
— Добре, но за Джо не съм сигурна.
Излязох пред къщата и видях, че колата на магазина за килими се мъдри зад буика.
— Това пък какво е? — възкликна майка ми. — Кои са тия типове?
— Хабиб и Мичъл.
— Защо са спрели тук с тая шантава кола?
— Следят ме, но ти не се притеснявай. Не са страшни.
— Как така да не се притеснявам? Бива ли да говориш така на майка си! То се знае, че ще се притеснявам. Тия типове са си главорези.
Майка ми профуча покрай мен, отиде при колата и почука на прозореца.
Стъклото се плъзна надолу и Мичъл се взря в мама.
— Драго ми е да се запознаем — рече й той.