Тук беше и Откаченяка.
— Кажи ми, маце, това живот ли е? — взе да си скубе косите той. — Човекът си има бизнес. И трябва да си го гледа, нали така? Какво стана с гражданските му права? Е, шитнал крадена кола на някаква пикла. Чудо голямо! Всички допускаме грешки, нали така?
— Който сгази лука, си тегли последиците — отсъди философски Газара, както държеше цяла връзка дънки „Левис“. — Колко им искаш, Дуги?
Дръпнах Газара настрани.
— Трябва да поговорим за Рейнджъра.
— Алън Барне го търси под дърво и камък — оповести Газара.
— А освен видеозаписа разполага ли с друго срещу него?
— Нямам представа. Не съм в течение. Всички мълчат като гроб. Никой не иска да мъти водата на Рейнджъра.
— А Барне издирва ли и други заподозрени?
— Поне аз не знам. Но нали ти казах вече, не съм в течение.
На улицата, точно където беше забранено, спря полицейски автомобил, от който слязоха две униформени ченгета.
— Чух, че тук имало тотална разпродажба — рече единият, след като влязоха. — Тостери останаха ли?
Извадих от касата две флакончета парфюм и дадох на Дуги десетачка.
— Какво ще правиш сега?
— И аз се чудя. Направо съм сломен — оплака се той. — Не ми върви, и туйто. Някои хора си се раждат без късмет.
— Горе главата, мой човек — зае се да го утешава Откаченяка. — Все ще изскочи нещо. Виж ме мен. Оставил съм се на течението, където ме отнесе.
— Лошото е, че мен ме отнася в затвора! — завайка се пак Дуги.
— Ти оглуша ли бе, човек. Все ще изскочи нещо — заповтаря пак Откаченяка. — Пък и да идеш в дранголника, чудо голямо! Там няма да имаш грижа за нищо. И храната ти храна, и наемът ти платен. Дори ти поправят зъбите безплатно. Пак си е работа, мой човек. Само не ми казвай, че не искаш да ти оправят зъбите безплатно.
Всички се извърнахме към Откаченяка — имаше право човекът.
Заобиколих къщата и надзърнах отзад, но баба и Луиз Грибър ги нямаше. Сбогувах се с Газара и тръгнах през тарапаната към изхода.
— Много мило от твоя страна, че подкрепяш Дуги — рече ми на изпроводяк Откаченяка. — Шапка ти свалям.
— Само исках да си взема от „Долче вита“ — възразих аз.
Кадилака вече го нямаше отвън. Затова пък на завоя се мъдреше автомобилът на магазина за килими. Седнах в буика и си мацнах от парфюма — като компенсация за пъпката върху брадичката и опърпаните дънки. Реших, че парфюмът няма да е достатъчен, та си наплескаш още малко спирала за мигли и си тупирах косата. По-добре да приличам на курве с пъпка, отколкото на повлекана с пъпка.
Отидох в центъра, в сградата Шуман, където беше кантората на бившия ми мъж. Ричард Ор, адвокат, женкар и тъпанар. Беше младши съдружник в адвокатска кантора с дълго-предълго име: Рабинович, Рабинович, Зелер и Шушумигов. Качих се с асансьора на втория етаж и затърсих вратата с изписаното със златни букви име. Не бях от честите посетители тук. Разводът ми с Дики не бе от най-приятелските и сега ние с него не си пращахме коледни картички. Но от дъжд на вятър професионалните ни пътища се кръстосваха.
Синтия Лоти седеше в предния кабинет — в сивото костюмче със строга кройка и бялата блузка приличаше на рекламна снимка на Ан Тейлър. След като влязох, ме изгледа възмутено — явно ме помнеше от последното ми посещение, когато бях вдигнала на Дики луд скандал.
— Отсъства — обясни ми тя.
Все пак има Бог.
— Кога го очаквате да се върне?
— Трудно ми е да кажа. Днес е в съда.
Синтия не носеше халка. И не ми се виждаше сломена от мъка. Тъкмо обратното, изглеждаше направо щастлива, ако не броим това, че бившата жена на Дики й се е изтърсила в кабинетчето.
Престорих се на заинтригувана от подредбата на помещението.
— Тук е много изискано. Сигурно е страхотно да работиш в кантората.
— Обикновено да.
Разтълкувах го като „почти винаги с изключение на сега“.
— Още повече ако човек не е семеен. Вероятно имате възможност да се запознавате с много мъже.
— Накъде биете?
— Сетих се за Хомър Рамос. Тук ли се запознахте с него?
Онази млъкна като риба — бях готова да се закълна, че чувам дори сърцето й. Не каза нищо. Аз също. Нямам представа какво й се въртеше в главата, затова пък аз пуках наум с пръсти. Въпросът за Хомър Рамос прозвуча малко по-ненадейно, отколкото го бях намислила, и ми стана неудобно. Обикновено съм груба с хората само наум.
Но Ситния Лоти се окопити бързо и ме погледна право в очите.
— Само не си мислете, че искам да сменя темата — подхвана тя угрижено, — но опитахте ли се да скриете пъпката с коректор?
Изгубих ума и дума.
— А, не — изпелтечих накрая. — Не съм се сетила.