— Внимавайте! Когато пъпката е толкова голяма, зачервена и гноясала, може да ви остане белег.
Пръстите ми се стрелнаха към брадичката още преди да съм успяла да ги спра. Ужас! Оная беше права! Пъпката беше огромна. Растеше! Ами сега! Задейства се реакцията ми за извънредни ситуации, която прати на мозъка сигнала: „Беж да те няма! Скрий се! В миша дупка!“
— Е, трябва да тръгвам — заотстъпвах аз към вратата. — Кажете на Дики, че съм минавала оттук и съм се отбила да му кажа едно здрасти.
Изхвърчах като тапа, взех на бегом стълбите, стрелнах се през фоайето и се метнах на буика. Тутакси нагласих огледалото за обратно виждате, та да си видя пъпката.
Беше грамаданска!
Облегнах се и стиснах очи. Не само че бях пъпчасала, ами и тая Синтия Лоти хубаво ми беше натрила носа. А и не открих нищо, което да предам на Рейнджъра. Единственото, което знаех за Лоти, бе, че сивото й отива и че ме е направила за пет стотинки. Само бе споменала за пъпката, и аз си бях плюла на петите.
Погледнах сградата Шуман и се запитах дали Рамос си е имал вземане-даване с кантората на Дики. И ако да — какво са правели заедно. Беше си съвсем логично Лоти да се е запознала покрай това с Рамос. Е, можеше да го е срещнала и на улицата. Административната сграда на Рамос беше само на една пресечка оттук.
Превключих на скорост и минах бавно покрай опожарената постройка. Бяха махнали жълтата полицейска лента, дори мярнах във фоайето майстори. Уличката отзад беше задръстена с камиони.
Пак прекосих центъра и се отбих в железарията на Трета улица.
— Търся аларма — обясних на хлапето зад касата. — Но да не е от скъпите. Достатъчно е да ми показва, че входната врата се отваря. И стига сте ми зяпали брадичката!
— Не съм ви зяпал брадичката. Наистина. Изобщо не съм забелязал ей оная огромна пъпка.
След половин час вече пътувах към службата, за да прибера Боб. В пликчето до мен на седалката имаше малка джаджа — детектор за движение, която смятах да сложа на входната врата. Втълпявах си, че го правя в името на своята сигурност, но да ви призная, знаех истината: слагах устройството, за да ме предупреди, когато Рейнджъра ми влиза в апартамента. И за какво ми беше притрябвала тая джаджа? Имаше ли тя нещо общо със страха? Не. Макар че понякога Рейнджъра наистина си беше страшничък. А имаше ли нещо общо с недоверието? Не. Аз се доверявах на Рейнджъра. Голата истина е, че бях се сдобила с джаджата, понеже ми се искаше поне веднъж и аз да имам предимство. Направо полудявах при мисълта, че Рейнджъра ми прониква в апартамента, без дори да ме събуди.
Отбих се в една закусвалня и купих цяла кутия пилешки хапки — за обяд. Това бе най-доброто за Боб. Няма да си играе с разни кокалчета.
Когато, понесла пилешките хапки, влязох в кантората, очите на всички блеснаха.
— Тъкмо си мечтаехме с Боб за пържено пиленце — оповести Лула. — Сигурно си ни прочела мислите.
Махнах капачето на кутията, сложих го на пода и отсипах цяла шепа от хапките на Боб. Взех си една, а останалото дадох на Лула и Кони. После звъннах на братовчедка си Бъни от Службата за отпускане на заеми.
— Какво ще ми кажеш за Синтия Лоти? — попитах аз братовчедката.
След минута-две тя беше готова с отговора.
— Нямам нищо интересно. Наскоро е теглила заем за кола. Плаща си редовно вноските. Никакви изобличителни данни. Живее в Юинг. — Известно време Бъни мълча. — Какво по-точно те интересува?
— И аз не знам. Секретарка е на Дики.
— А, такава ли била работата!
Сякаш това обясняваше всичко.
Записах си адреса и телефона на Лоти и казах чао на братовчедката.
Следващият човек, на когото се обадих, беше Морели. Но той не отговаряше на никой от телефоните, затова му оставих съобщение на пейджъра.
— Виж ти, странна работа! — възкликна Лула. — Нали отсипа от хапките върху капачето. Къде ли се е дянало?
Всички погледнахме Боб. От устата му висеше късче мукава.
— Майко мила, какъв ненаситник! — изцъка колежката. — До него приличам на някаква аматьорка.
— Забелязвате ли нещо необичайно в мен? — попитах аз.
— Не. Ако не броим огромната пъпка върху брадичката ти. Сигурно ще загазваш, а?
— От стреса ми е!
Пъхнах глава в дамската си чанта и затърсих коректора. Електрическо фенерче, гребен, червило, плодова дъвка, газов пистолет, лосион за ръце, лютив спрей. Коректора го нямаше и нямаше.
— Имам лейкопласт — обади се Кони. — Я се опитай да я скриеш с лейкопласт.
Лепнах го върху пъпката.
— Сега вече е по-добре — одобри Лула. — Сякаш си се порязала, докато си се бръснала.
Страхотно, няма що!