— А, чакай, че ще забравя — рече Кони. — Докато говореше със Службата за отпускане на заеми, ми звъннаха да съобщят, че вече е издадена заповед за арестуването на Рейнджъра във връзка с убийството на Рамос.
— И какво пише в тая заповед? — поинтересувах се аз.
— Да се яви за разпит.
— Същото пишеше и на заповедта на О. Дж. Симпсън — намеси се Лула. — Викаха го само за разпит. Пък виж как се обърнаха нещата.
Исках да нагледам градската къща на Ханибал, не исках обаче да отвеждам там и Мичъл и Ханибал.
— Това не може да продължава така — споделих с Лула. — Трябва да ги разкарам тия с колата на магазина за килими.
— Ама наистина ли искаш да се отървеш от тях? Или искаш само да престанат да те следят?
— Не искам да ме следят.
— Какво по-лесно от това! — Тя извади от чекмеджето пистолета четирийсет и пети калибър. — Ще им надупча гумите.
— А, без тия! Никакви стрелби!
— До гуша ми дойде от тия твои правила — измърмори колежката.
Вини подаде глава от кабинета си.
— Защо не им извъртиш оня номер с горящата кесия?
Всички се завъртяхме към него.
— Обикновено се прави на предната веранда — поясни братовчед ми. — Пъхаш в кесията кучешки лайна. После я слагаш на верандата и натискаш звънеца. Подпалваш кесията и беж да те няма. Онзи кретен отваря и що да види — горяща кесия. И какво прави — опитва се да я угаси с крак.
— И?
— И цялата му обувка става в кучешки лайна — рече Вини. — Ако го погодиш на тия хубостници отвън, те ще си оплескат обувките с кучешки лайна и ще се разсеят, а през това време ти духваш и край.
— Да де, но нямаме предна веранда — отбеляза Лула.
— Дайте воля на въображението си! — подкани братовчед ми. — Пускате им кесийката зад колата. После се измъквате ни лук яли, ни лук мирисали, а някой се провиква от кантората, че нещо под колата гори.
— Става! — възкликна ентусиазирано Лула. — Но нямаме кучешки лайна.
Всички насочихме вниманието си към Боб.
Кони извади от най-долното чекмедже хартиено пликче, останало от някой обяд.
— Имам кесийка, а за лопатка използвай кутията от пилешките хапки.
Речено-сторено. Надянах каишката на Боб и тримата с него и с Лула излязохме през задния вход и тръгнахме да се разхождаме. Боб се изпика към четирийсет пъти, но не напълни торбичката.
— Не е мотивиран — отбеляза Лула. — Дали да не го заведем в парка?
Паркът беше на някакви си две пресечки, отидохме там и зачакахме Боб да откликне на зова на природата. Природата обаче нещо не го зовеше.
— Забелязвала ли си, че когато не ти трябват кучешки изпражнения, те са навсякъде, а сега няма и за цяр… — завайка се колежката. После зяпна смаяна. — Виж! Като по поръчка. Куче! При това голямо!
Е, не само ние си разхождахме кучето в парка. Псето беше голямо и черно. Бабката в другия край на каишката пък беше малка и беловласа. Беше обута в обувки без ток и бе облечена в провиснало кафяво туидено палто, косата си беше пъхнала в плетена шапка. Държеше найлоново пликче и хартиена салфетка. Пликчето беше празно.
— Не че богохулствам — подхвана Лула, — но Бог ни го праща това куче, така да знаеш.
Песът ненадейно спря и огъна гърбина, а ние с Лула и Боб хукнахме през моравата. Бях завързала Боб на каишката, Лула размахваше кутията от пилешките хапки и хартиената кесия, тичахме колкото ни крака държат, когато лелката вдигна глава и ни забеляза. Пребледня като платно и се дръпна назад.
— Вече съм на преклонна възраст — заопява тя. — Нямам пукнат грош. Махнете се. Не ми причинявайте зло!
— Не ни трябват парите ви — обясни Лула. — Трябват ни изпражненията.
Бабката само как не се обеси на каишката.
— А, и дума да не става! Не мога да ви ги дам. Длъжна съм да си ги отнеса вкъщи. Така е по закон.
— В закона не пише, че трябва да ги носите вкъщи — възрази колежката. — Пише само, че някой трябва да го направи. Ето, ние си предлагаме доброволно услугите.
Голямото черно псе спря да върши каквото вършеше и задуши любопитно Боб. Той му отвърна със същото, после погледна лелката между чатала.
— И през ум да не ти минава — предупредих го аз.
— Не знам дали е така — подхвана пак бабката. — За пръв път го чувам. Според мен съм длъжна да занеса изпражненията вкъщи.
— Добре де, ще ви платим за тях — предложи Лула и ме погледна. — Я й дай един-два долара и да приключваме.
Претърсих си джобовете.
— Не нося пари. Не съм си взела портмонето.
— Няма да взема по-малко от пет долара — отсече лелката.
— Оказва се, че не носим пари — обясни Лула.
— Тогава изпражненията са си мои — заинати се жената.
— Друг път са си твои — промърмори Лула, след което изтика бабката и загреба с кутията изпражненията. — Трябват ни.