— Помощ! — развика се жената. — Взимат ми изпражненията! Стой! Крадци!
— Готово! — оповести Лула. — Взех ги всичките до шушка.
После ние с нея и с Боб си плюхме на петите и за нула време се прибрахме с изпражненията в кантората.
Пред задната врата поспряхме, за да си поемем дъх. Боб си умираше от кеф, току подрипваше щастливо. Ние с Лула обаче съвсем бяхме взели-дали.
— Божичко, по едно време си помислих, че оная вещица ще вземе да ни догони — рече колежката. — Уж е грохнала, а я я виж! Тича като козле!
— Изобщо не тичаше — възразих аз. — Кучето я теглеше, опитваше се да догони Боб.
Отворих книжния плик и Лула изсипа вътре изпражненията.
— Сега ще падне голяма веселба — каза тя. — Направо не ме свърта да погледам как ония мухльовци ще гасят плика с лайната.
Мина отпред с хартиената кесийка и със запалка. А ние с Боб се шмугнахме през задния вход в кантората. Хабиб и Мичъл бяха спрели отпред при тротоара, точно зад моя буик.
Ние с Кони и Вини надзърнахме през прозореца и видяхме как Лула се прокрадва зад колата на магазина за килими. Остави плика точно под задния калник. Видяхме и пламъчето на запалката, после Лула подскочи, хукна като попарена и се скри зад ъгъла.
Кони подаде глава през вратата.
— Ей! — провикна се тя колкото й глас държи. — Ей, вие в колата… отзад нещо гори!
Мичъл смъкна прозореца.
— Моля?
— Нещо гори зад колата ви!
Двамата с Хабиб слязоха да видят какво става, а ние на мига се изнизахме от кантората и отидохме при тях.
— Някакъв боклук — каза Мичъл на Хабиб. — Я го ритни да не повреди колата.
— А, без мен! Гори — възропта Хабиб. — Не искам да докосвам с обувката си запален плик.
— Ето какво става, когато взимаш на работа някакъв смрадлив камилар — закърши ръце Мичъл. — Вие в Пакистан нямате ли трудова етика, бе, хора!
— Как така да нямаме! В Пакистан се скъсвам от бач. В нашето село си имаме тъкачница за килими и работата ми е да бия малките немирници, които са се наели там. Много хубава работа!
— Не думай! — изцъка Мичъл. — И какво, значи биеш невръстните дечица, които работят в тъкачницата, а?
— Да. С пръчка. Високо квалифициран труд. Трябва да внимаваш много как биеш малчуганите, та да не им премажеш пръстчетата, с които завързват възлите.
— Отвратително! — намесих се аз.
— Че какво толкова му е отвратителното! — не ме разбра Хабиб. — На хлапетата им харесва, пък и изкарват добри пари за семействата си. — Той се обърна към Мичъл и му се закани с пръст. — Пък и докато бия невръстните деца, се скъсвам от работа, затова недей да злословиш срещу мен.
— Хиляди извинения — рече Мичъл. — Сигурно не съм бил прав.
Той изрита кесийката, която се скъса и част от изпражненията полепнаха по обувката му.
— Ужас!
Мичъл разклати крак и горящите кучи лайна се разлетяха във всички посоки. Едно се приземи на дамаската в колата, чу се съсък и всичко лумна.
— Майко мила! — изпищя Мичъл, после сграбчи Хабиб за ръката и двамата залитнаха назад към тротоара.
Огънят пукаше и съскаше, малко по малко обхвана и купето отвътре. Допъпли и до резервоара, който се взриви, и колата бе погълната от черен пушек и пламъци.
Хабиб и Мичъл бяха допрели гърбове до стената и зяпаха с отворени уста.
— Вече можеш да поемаш — напомни ми Лула. — Мен ако питаш, няма да тръгнат да те следят.
Докато дойдат пожарникарите, от колата беше останал, кажи-речи, само скелетът, а огънят беше утихнал — вече не ставаше да си опечеш на него и шишче. Буикът беше на някакви си три-четири метра, но въпреки това Голямата синя птица си беше здрава и невредима. Дори боята не се беше олющила. Единствената забележима разлика беше дръжката на вратата, която сега бе малко по-топла от обикновено.
— Трябва да тръгвам — обясних на Мичъл. — Много жалко за колата. На твое място обаче не бих се притеснявала за веждите. Опърлени са, но сигурно пак ще пораснат. И на мен веднъж ми се случи, пък ми пораснаха.
— Ама какво… Как?… — запелтечи той.
Натоварих Боб на буика, поотдалечих се от тротоара и взех да лавирам между полицейските автомобили и пожарните.
Карл Костанца беше в униформа и отклоняваше движението.
— Браво на теб! — подвикна ми той. — Втора кола за една седмица.
— Нямам никаква вина! Колата дори не е моя.
— Подразбрах, че някой е погодил на двамата биячи на Артуро Столе изтъркания стар номер с кесийката с кучешките лайна.
— Сериозно? Едва ли знаеш кой го е направил.
— Тъкмо се канех да питам теб.
— Аз попитах първа.
Костанца се свъси.