— Не, не знам кой го е направил.
— Аз също — рекох му.
— Ти си върхът — каза ми той. — Направо не мога да повярвам, че си се навила да прибереш кучето на Саймън.
— Стана ми симпатично.
— Но не го оставяй само в колата.
— Защото е забранено ли?
— Не. Защото изяде предната седалка на Саймън. Оставило само малко дунапрен и няколко пружинни.
— Благодаря за предупреждението.
Костанца се ухили до уши.
— Рекох си, че не е зле да знаеш.
Продължих нататък с мисълта, че дори и Боб да изяде седалката на Голямата синя птица, тя ще вземе да възкръсне от небитието. С риск да ви прозвуча като баба, ще отбележа, че и аз започвах да й се чудя на Голямата синя птица. Тая проклетия повреда не я лови. Беше кажи-речи на половин век, а по заводската боя нямаше и драскотинка. Всички останали коли я някой ги чукваше, я ги подпалваше или ги смачкваше на хармоника, а на Голямата синя птица не й се случваше нищо.
— Чак да те побият тръпки — споделих аз с Боб.
Боб бе долепил носле о стъклото и нехаеше.
Още бях на Хамилтън, когато клетъчният ми телефон иззвъня.
— Казвай, сладур, какво ново-старо — рече Рейнджъра.
— Научих само най-общи неща за Лоти. Интересува ли те къде живее?
— Не особено.
— Сивото й отива.
— Добре, че ми каза, това ще ме крепи жив.
— Хм. Какво си се вкиснал такъв?
— Хич не питай. Вкиснал е съвсем меко казано. Ще ми направиш ли една услуга? Погледни къщата в Дийл отзад. Всички останали от екипа ще събудят подозрения, никой обаче няма да реши, че жена, която си разхожда кучето, застрашава сигурността на Рамос. Инвентаризирай къщата. Преброй отвън прозорците и вратите.
На петстотин-шестстотин метра от къщата на Рамос има обществен плаж. Спрях на пътя, после зацепихме с Боб през ниските дюни. Небето беше похлупено с облаци, беше по-студено, отколкото в Трентън. Боб задуши въздуха — умираше си от кеф, аз пък си закопчах якето догоре и се ядосах, че не съм се облякла по-топло. Повечето големи тежкарски къщи, накацали по дюните, бяха празни, със затворени капаци. Към нас се носеха сиви разпенени вълни, които се разбиваха с трясък. Над прибоя кръжаха няколко чайки, инак наоколо нямаше жива душа. Само ние с Боб и чайките.
Иззад дюните изникна голямата розова къща — откъм плажа се виждаше по-добре, отколкото от улицата. Ясно си личаха почти целият първи етаж и целият втори. Централната сграда беше опасана с тераса. Къщата беше с две крила. Северното се състоеше от гаражи на първия етаж и стаи над тях. Второто явно беше само с жилищни помещения.
Продължих да си се разхождам бавно по пясъка, та да не си помисли някой, че проявявам любопитство, докато броя прозорците и вратите. Най-обикновена жена, която е извела на разходка кучето си и се мотае край прибоя, докато задникът й съвсем замръзне. Носех и бинокъла, но ме достраша да погледна през него. Не исках да будя подозрения. Не знаех дали не ме гледат от прозорците. Боб припкаше около мен — не забелязваше нищо на тоя свят, освен радостта, задето съм го извела на въздух. Подминах още няколко къщи, нарисувах върху листче хартия схема и се върнах при входа на обществения плаж, където бях оставила колата. Мисията беше изпълнена.
Качихме се с Боб на Голямата синя птица и за последно минахме покрай къщата на Рамос. На кръстовището спрях и от тротоара към мен се завтече мъж някъде на шейсет-шейсет и пет години. Беше по анцуг и кецове. И ми махаше.
— Спри — извика ми. — Спри за малко, де!
Бях готова да се закълна, че е Александър Рамос. Да си умреш от смях.
Дотърча със сетни сили при прозореца откъм моята страна и почука.
— Намират ли ти се цигари? — попита ме.
— Ами… не.
Дядката ми пъхна двайсетачка.
— Я ме откарай до магазина да си купя. Ще ти отнеме най-много минута.
Силен акцент. Същите ястребови черти. Същият ръст и телосложение. Наистина си приличаше на Александър Рамос?
— Тук ли живеете? — полюбопитствах аз.
— Да, в ей оная лайнянорозова дивотия. Казвай, де. Ще ме хвърлиш ли до магазина?
Майко мила! Беше Рамос.
— Обикновено не качвам в колата непознати мъже.
— Я не се занасяй. Пуши ми се, та две не виждам. Пък и возиш на задната седалка голямо псе. Освен това, както те гледам, непрекъснато качваш непознати мъже. Ти какво си мислиш, аз не съм вчерашен.
— Не, не сте.
Той отвори вратата откъм другата страна и се качи в колата.
— Не знам пътя. Къде си купувате цигари?
— Завий ей тук. На половин километър има магазин.
— Щом е само на половин километър, защо не отидохте пеша?
— Имам си причини.
— Сигурно не ви разрешават да пушите, а? И не искате да ви хванат как сте тръгнали към магазина.