— Да опустеят и докторите. Принуден съм да се измъквам като крадец от собствената си къща колкото да изпуша една цигара. — Той махна пренебрежително. — Но и бездруго там не ме свърта. Прилича на музей, натъпкан с мумии. Проклета лайнянорозова дивотия.
— Щом къщата не ви харесва, защо живеете в нея?
— Уместен въпрос. Май е време да я продам. Никога, още от самото начало не ми е харесвала, но тъкмо се бях оженил и жената като се тръшна: искам я, та я искам. Всичко й беше розово. — Той се позамисли. — Как ли се казваше? Май Трикси. Не, Труди. Ужас, не й помня дори името.
— Не думайте!
— Имал съм много жени. Мноо-ого. Четири. Не, я чакай… пет.
— Сега женен ли сте?
Той поклати глава.
— Приключих с браковете. Миналата година ми оперираха простатата. Навремето жените се омъжваха за мен заради оная работа и мангизите. Сега са готови да се задоволят и само с парите. — Чинката пак поклати глава. — Но това не е достатъчно. Човек трябва да държи на себе си, нали така?
Спрях пред магазина и той изскочи от колажа.
— Стой тук. Ей сега се връщам.
Част от мен искаше да избяга и да не се обръща. Това беше бъзливата част. А на друга част й идеше да викне: „Ура-а-а!“ Това пък беше смотаната част.
След две минути чичката отново беше в колата и понечи да запали цигара.
— Ей! — подвикнах аз. — В колата не се пуши.
— Ще ти дам още една двайсетачка.
— Не ви искам и първата. Казах — не! В колата не се пуши.
— Как само я мразя тая загубена страна. Тук никой не умее да живее. Всички се наливат с тъпото обезмаслено мляко. — Той посочи кръстовището. — Завий и карай покрай морето.
— Къде отиваме?
— Знам една кръчма.
Само това оставаше — Ханибал да дотърчи да търси баща си и да ме види да си шушукам задушевно с него в някаква кръчма.
— И дума да не става.
— А ще ми разрешиш ли да пуша в колата?
— Не.
— Тогава отиваме в „Салс“.
— Хайде, от мен да мине. Ще ви закарам в този ваш „Салс“, но няма да влизам.
— Как така няма да влизаш?
— Ами кучето…
— И него ще вземем. Ще го черпя бира и сандвич.
В „Салс“ беше тъмно и тясно. Барплотът прорязваше помещението от единия, та чак до другия край. В единия ъгъл се бяха тропосали двама дядковци, които си пийваха, без да продумват, и зяпаха телевизия. Вдясно от вратата имаше три празни маси. Рамос се разположи на една от тях.
Без да го пита нищо, келнерът му донесе бутилка узо и две чаши от дебело стъкло. Не си казаха и думица. Рамос гаврътна една чаша от мастиката, после запали цигарата и всмукна дълбоко тютюневия дим.
— А-а — издиша с удоволствие.
Понякога завиждам на пушачите. При първото вдишване на катрана изглеждат на върха на щастието. Не се сещам за нещо, което да ме ощастливи така. А, да, може би тортата на рождения ми ден.
Рамос си наля втора чаша и наведе бутилката към мен.
— Не, благодаря — отказах му аз. — Ами колата!
Той поклати глава.
— Държава на мухльовци. — Чинката гаврътна и втората чаша. — Не ме разбирай погрешно. И аз харесвам някои неща тук. Например големите американски автомобили. И американския футбол. И американки с големи цици.
Почна се!
— Често ли се возите на автостоп? — поинтересувах се аз.
— При всяка възможност.
— А не ви ли се струва опасно? Ами ако се натъкнете на някой откачен?
Той извади от джоба си пистолет двайсет и втори калибър.
— Ще му тегля куршума. — Остави патлака върху масата, затвори очи и пак всмукна от тютюневия дим. — Някъде тук ли живееш?
— Не. Идвам от време на време да си разходя кучето. Обича да палува по плажа.
— Какъв е тоя лейкопласт на брадичката ти?
— Порязах се, докато се бръснех.
Той метна на масата една двайсетачка и се изправи.
— Била се порязала, докато се бръснела, моля ви се! Ей на това му се казва приказка! Ставаш! А сега ме закарай до нас.
Оставих го на една пресечка от къщата.
— Утре пак да дойдеш! — заръча ми Рамос. — По същото време. Може и да те назнача за лична шофьорка.
Когато двамата с Боб се прибрахме, баба слагаше вечерята. Откаченяка се беше разположил на канапето и гледаше телевизия.
— Как е животът? — провикна се той.
— Не мога да се оплача. А при теб как вървят нещата?
— И аз не знам, маце. Но ми е трудно да повярвам, че Прекупвача вече го няма. Мислех си, че ще ми е подръка до гроб. Така де, служеше човекът на хората. — Той поклати глава. — Направо съм сломен, маце.
— Дай да те черпя още една бира — предложи баба. — А после ще вечеряме. Много обичам някой да ми прави компания по време на вечерята. Особено пък ако е мъж.