Угасих лампите и се пъхнах под юргана върху импровизираното ми легълце на канапето. В спалнята баба хъркаше, та се късаше. В кухнята пък бучеше фризерът. Откъм паркинга се чу как се затваря врата на автомобил. Все обичайни звуци, рекох си аз. Защо ли тогава сърцето ми биеше като обезумяло? Защото съм гледала по телевизията оная тъпотия за серийните убийци — ето защо.
Добре де, гледала, каквото гледала. Сега спи. Мисли си за нещо друго.
Затворих очи. И започнах да си мисля за Александър Рамос. И той си падаше лудичък като ония ненормалници, серийните убийци, хвърлили ме в такива сърдечни трепети. И докъде се беше докарал тоя Рамос! Уж въртеше далавери с незаконно оръжие в цял свят, а бе принуден да спира разни непознати по улиците, за да си проси, моля ви се, цигари. Ако се вярва на мълвата, се бил поболял, но на мен не ми се видя чак толкова изкуфял, болен или превъртял. Е, беше си агресивен, не може да се отрече. И припрян. На друго място поведението му сигурно щеше да изглежда малко налудничаво, но ние все пак бяхме в Джърси — според тукашните представи той си се държеше съвсем нормално.
От притеснение си бях глътнала езика и не бях успяла да си побъбря с него. А сега, след като беше минало известно време, ми се искаше да му задам цял куп въпроси. Не само че ми се приказваше с него, но и ме беше налегнало странно любопитство да видя каква е къщата му вътре. Като малка нашите ме заведоха веднъж във Вашингтон, да съм разгледала Белия дом. Висяхме на опашка цял час и после ни поведоха през някакви помещения. Умрях си от разочарование. Кого го интересува официалната трапезария! Аз исках да видя кухнята. Банята и кенефа. А сега си умирах от любопитство да видя килима в хола на Александър Рамос. Да поразгледам стаите, където живееше Ханибал, и да надзърна в хладилника. Така де, всички от семейството се бяха мъдрили на корицата на „Нюзуик“. Сигурно бяха интересни.
Така малко по малко мислите ме отведоха при Ханибал, който изобщо не ми се беше видял интересен. И при Синтия Лоти, у която също не забелязах нищо интересно. Опитах се да си представя Синтия Лоти гола заедно с Хомър Рамос. Пак не ми се видя интересно. Добре де, а дали Синтия Лоти ще е интересна гола заедно с Ватман? Е, това вече беше по-добре. Я чакай! Ами Ханибал Рамос заедно с Ватман? Брр, гадост! Изтичах в банята и си измих зъбите. Не че мразя чак толкова обратните, но все пак задрасках Ватман.
Докато излизах от банята, някой задраска по входната ми врата и зачовъкра в ключалката. Вратата зейна и алармата се включи. Предпазната верига върху вратата се опъна — отидох в антрето и що да видя: Откаченяка наднича през процепа между вратата и рамката.
— Ей, маце — подвикна той, след като изключих алармата. — Как е животът?
— Какво търсиш тук?
— Забравих да дам на баба ти втория ключ от колата. Пъхнал съм го в джоба си. Рекох да го донеса. — Той ми го връчи. — Бре, бре, бре, хубава аларма си си взела. Знам един, който пък си е взел аларма с музиката от „Бонанза“. Помниш ли „Бонанза“? Забавлявал съм се като ненормален.
— Как ми отвори вратата?
— С шперц. Не исках да те безпокоя по нощите.
— Много мило от твоя страна.
— Винаги се старая да съм мил.
После показа знака на победата и тръгна на верев към асансьора.
Затворих вратата и отново включих алармата. Баба продължаваше да си хърка в спалнята, Боб, който се бе проснал при канапето, не се беше и помръднал. Ако ми довтасаше някой сериен убиец, щях да съм оставена на произвола на съдбата.
Отбих се при Рекс и му разказах за алармата.
— Но ти не се притеснявай — успокоих го аз. — Знам, пищи силно, но ти и бездруго не спеше и си тичаше.
Рекс се беше закрепил на мъничкото си хамстерско задниче, беше присвил предни лапки пред себе си, помръдваше мустачки и тънички като пергамент ушета и ме гледаше с черните си като мъниста очички. Пуснах му парче бисквитка, той се завтече, пъхна си я в бузата и се шмугна в кутийката от супа. Знае как да се справя в кризисни ситуации!
Легнах си пак на канапето и се завих презглава с юргана. Няма да мислиш повече за Батман, казах си. Няма да му надничаш в каучуковия дюкян. Няма да си мислиш и за серийни убийци. А също и за Джо Морели — току-виж си се изкушила да му звъннеш по нощите и да му кажеш да се ожените… или някои друга щуротия.
Добре де, а за какво да си мисля тогава? За бабиното хъркане ли? Беше толкова силно, че имаше опасност да оглушея до края на дните си. Ако си запуша ушите с възглавницата, няма да чуя алармата, серийният убиец ще влезе и за едното чудо ще ми отреже езика. Ужас, отново си мисля за серийни убийци!
Пак се чу нещо при вратата. Опитах се да си видя часовника в тъмното. Сигурно беше някъде към един. Вратата се отвори и алармата писна. Рейнджъра! Нямаше кой друг да бъде! Пооправих си с ръка косата и проверих дали лепенката върху пъпката си е на мястото. Бях по бархетни боксерки и бяла тениска и ни в клин, ни в ръкав ме връхлетя страхът, че през нея ми се виждат зърната на гърдите. Карай! Да съм мислила преди! Забързах към антрето, за да изключа алармата, но преди да съм стигнала вратата, между нея и рамката се появи ножица, с която някой кръцна предпазната верига, и вратата зейна.