— Ей, не е честно — подвикнах на Рейнджъра.
Но човекът, влязъл през отворената врата, не беше Рейнджъра. Пред мен стоеше Морис Мънсън. Той изтръгна алармата и я спря с ножицата. Тя изписка за последно и млъкна. Баба продължаваше да си хърка. Боб продължаваше да си се излежава при канапето. А Рекс пак стоеше на задни крачка и се правеше на мечка гризли.
— Изненада! — каза Мънсън, после затвори вратата и влезе в антрето.
Газовият пистолет, лютивият спрей, електрическото фенерче и пиличката за нокти бяха в дамската ми чанта, която висеше на кукичката точно зад Мънсън, така че нямаше как да се пресегна и да я взема. Пистолетът ми пък беше някъде под възглавниците по канапето, въпреки че нямах намерение да го използвам. Пистолетите ме плашат до смърт… и убиват хората. А да убивам хора не е на челно място в списъка на нещата, които обичам да правя.
Сигурно би трябвало да се зарадвам, че виждам Мънсън. Нали уж го издирвах. А той ми беше дошъл на крака чак в апартамента!
— Стой, не мърдай! — извиках аз. — Не си се явил пред съда в посочения ден и си арестуван.
— А ти ми съсипа живота — рече ми той. — Правех всичко за теб, а ти ми почерни дните. Взе ми всичко до шушка. Къщата, колата, покъщнината…
— Не аз, а бившата ти жена, тъпанар с тъпанар! Нима ти приличам на бившата ти жена?
— Малко.
— Изобщо не приличам на нея! — Особено като знаем, че тя е мъртва, със следи от автомобилни гуми по гърба. — Как ме намери?
— Един ден те проследих и видях къде живееш. С този буик не е кой знае каква философия да те проследи човек.
— Нали не смяташ сериозно, че съм жена ти?
Устата му се изкриви във вълча усмивка.
— Не, но ако решат, че ми хлопа дъската, мога да се направя на невменяем. Изгорели му бушоните на клетия онеправдан съпруг! С теб вече подготвих почвата. Остава само да те наклъцкам с нож и да те подпаля, и ще ме пуснат да си се прибера по живо, по здраво.
— Ти си полудял!
— Ето, виждаш ли, вече действа.
— Да де, но с мен ще удариш на камък, понеже имам професионална подготовка за самозащита.
— Я не се занасяй. Поразпитах за теб. Нямаш никаква подготовка за нищо. Навремето си продавала дамски гащи, но са те изгонили.
— Не са ме гонили. Уволниха ме.
— Все тая. — Отвори длан, за да ми покаже, че държи сгъваем нож. Натисна копчето и острието щракна и изскочи. — Ако ми съдействаш, няма да боли. Изобщо не искам да те убивам. Казах си, че е достатъчно да те наръгам два-три пъти. Или да ти отрежа зърното на гърдата.
— И дума да не става!
— Влез ми в положението, бе, жена! Обвинен съм в убийство.
— Нищо няма да постигнеш! Говорил ли си с адвокат?
— Не ми е по джоба! Жена ми ме обра до шушка. Докара ме до просешка тояга.
Докато си говорехме, отстъпвах малко по малко назад, към канапето. Сега вече знаех какви са намеренията на Мънсън — да ми отреже, моля ви се, зърното на гърдата, и вече не бях така предубедена към пистолета.
— Стига си отстъпвала — каза той. — Да не искаш да те гоня из целия апартамент?
— Искам само да поседна. Не се чувствам особено добре.
Не беше далеч от истината. Сърцето ми биеше лудешки, косата ми беше щръкнала в съвсем буквалния смисъл на думата. Пльоснах се на канапето и затърсих с пръсти между възглавниците. Пистолета го нямаше никакъв. Плъзнах длан и под възглавницата до мен. Нямаше го и тук.
— Какво правиш? — поиска да узнае Мънсън.
— Търся цигари — обясних. — За да се поуспокоя за последно.
— А, няма за кога да се успокояваш.
Замахна ми с ножа, аз се дръпнах и той го заби в една от възглавниците.
Изпищях колкото ми глас държи, застанах на четири крака и продължих да търся пистолета — а, ето къде бил, под средната възглавница. Мънсън ми се нахвърли с ножа още веднъж и аз го прострелях в крака.
Боб отвори едно око.
— Кучка! — изписка Мънсън, след което изтърва ножа и се хвана за ходилото. — Кучка!
Дръпнах се и го взех на мерник.
— Арестуван си!
— Прострелян съм! Прострелян съм. Сега ще умра. Ще ми изтече кръвта и ще умра.
И двамата погледнахме надолу към ходилото му. Не бих казала, че кръвта чак шурти. Някакво си петънце върху кутрето.