— Имам чувството, че тази сутрин Морис Мънсън се е прибрал вкъщи — казах на Лула. — Отивам да го заловя. Ще му връхлетя изневиделица и ще го спипам.
— Идвам и аз — скочи колежката. — Днес нямам нищо против и аз да връхлетя на някого.
Извадих от дамската си чанта пистолета.
— Закъсала съм за патрони — обясних на Кони. — Случайно да ти се намират някъде тук?
Вини начаса проточи врат от кабинета си.
— Какво, да не си зареждаш пистолета? Или не съм разбрал? По какъв случай?
— Пистолетът ми винаги е зареден — троснах се с присвити очи — бях си вкисната. — Всъщност нощес дори прострелях един навлек.
Всички ахнаха в хор.
— И кого? — поинтересува се Лула.
— Морис Мънсън. Проникна с взлом в жилището ми.
Вини се завтече към мен.
— Къде е сега Мънсън? Да не е мъртъв? Не си го уцелила в гърба, нали? Все ви повтарям — стреляйте ги навсякъде, само не в гърба!
— Не съм го простреляла в гърба. Само в крака.
— Та къде е той сега?
— Ужас! — завайка се Лула. — Простреляла си го с последния си патрон, нали? — Тя поклати глава. — Много е неприятно, когато останеш без патрони.
Кони се върна от другата стая с кутийка патрони.
— Сигурна ли си, че ги искаш? — попита ме тя. — Не изглеждаш добре. Не знам дали е редно да давам цяла кутия патрони на жена, на която й е излязла пъпка.
Сложих четири патрона в пистолета, другите пуснах в дамската си чанта.
— Не бери грижа за мен.
— Това не е каква да е жена. Това е жена с план — допълни Лула.
Това всъщност беше жена с махмурлук, която просто искаше да доживее до вечерта.
Някъде по средата на пътя, на Рокуел Стрийт отбих встрани и се издрайфах. Зад мен Хабиб и Мичъл направиха кисели физиономии.
— Нощта явно е била бурна — отбеляза Лула.
— Не ми се мисли за това.
И това не бяха празни думи. Наистина не ми се мислеше. Така де, за кой дявол да си блъскам главата какво точно става между мен и Рейнджъра? Явно бях превъртяла. Не можех да повярвам, че цяла нощ съм седяла с баба си и съм се наливала с бърбън и с мляко с какао. Няма ме никаква в пиенето. Отцепвам се от две бутилки бира. Имам чувството, че мозъкът ми е изхвърчал в космоса, а тялото ми е изостанало и още се петлярка по земята.
След петстотин-шестстотин метра пак отбих — този пък към „Макдоналдс“, за да си набавя изпитания лек срещу махмурлук: пържени картофи и кола.
— Така и така сме тук, я да си взема и аз нещо малко — каза Лула. — Пържени филии, пържени картофи, шоколадов шейк и биг мак — провикна се тя през мен.
Усетих как позеленявам.
— На това малко ли му викаш?
— Добре де. Без филийките.
Хлапето на прозорчето ми подаде плика с храната и погледна към задната седалка на буика.
— Къде ви е кучето?
— Вкъщи.
— Жалко! Последния път беше страхотно. Божичко, каква планина от…
Натиснах газта до дупка и побързах да се омета. Докато стигнем у Мънсънови, вече бяхме излапали храната и аз се чувствах къде-къде по-добре.
— Защо реши, че лайнарят му с лайнар се е прибрал? — полюбопитства Лула.
— Просто имам такова чувство. Къде другаде ще ходи! Нощес трябваше да си превърже крака и да си смени обувките. Пък и беше посред нощ. На негово място лично аз щях да се прибера у дома и понеже вече съм си вкъщи, щях да си легна в легълцето, за да се наспя.
Отвън по нищо не личеше дали в къщата има хора. Прозорците бяха тъмни. Никакви признаци на живот. Заобиколих отзад и подкарах по алеята към гаража. Лула скочи от буика и надзърна през прозорчето.
— Точно така, тук е! — възкликна тя, след като се върна в Голямата синя птица. — Най-малкото таратайката му си е на мястото.
— Имаш ли газов пистолет и лютив спрей?
— Все едно да питаш пилето дали има човка. Въоръжена съм до зъби, с тоя арсенал в дамската ми чанта преспокойно мога да превзема и България.
Върнах се при предния вход и пратих Лула да стои на пост. После паркирах колата през две къщи, та Мънсън да не я вижда. Хабиб и Мичъл спряха точно зад мен автомобила си за превозване на деца, заключиха вратите и отвориха пликовете със закуска от „Макдоналдс“.
Цепих през дворовете, излязох отзад при къщата на Мънсън и надзърнах крадешком през кухненския прозорец. Не се случи нищо. Върху масата имаше кутийка лейкопласт и ролка хартиени салфетки. Явно си бях гений. Дръпнах се и погледнах втория етаж. Някъде в далечината се чуваше плискаща се вода. Мънсън се къпеше. Какво повече можех да искам от живота!
Натиснах дръжката на вратата. Заключено. Опитах прозорците. И там заключено. Тъкмо се канех да счупя единия, когато Лула отвори задната врата.