Натиснах звънеца и се представих. След миг Карл Костанца отвори задната врата и надзърна в буика.
— Какво има пак? — попита той.
— Карам ти човек. Морис Мънсън. Просрочил е съдебната гаранция.
Карл пак надникна през прозореца и се ухили до уши.
— Гол-голеничък.
Въздъхнах тежко.
— Сега за това ли ще се заяждаш?
— Ей, Джуниак! — провикна се Костанца. — Ела да видиш, моля ти се! Гол мъж! Познай кой!
— Хайде, приключихме — каза Лула на Мънсън. — Вече можеш да слизаш.
— Не, няма да сляза — отсече Мънсън.
— Друг път няма — тросна се колежката.
При Костанца на вратата дойдоха Джуниак и още две ченгета. Всички се хилеха с тъпите си ченгеджийски усмивки.
— Понякога ми се струва, че съм се хванал на ужасна работа — отбеляза един от полицаите. — Друг път обаче пред очите ми се разкрива ей такава гледка и си казвам, че все пак си струва. А защо голият си е намотал на крака найлонов плик?
— Прострелях го — оповестих аз.
Костанца и Джуниак се спогледаха.
— Все едно не съм те чул — рече Костанца.
Лула прониза Мънсън с погледа си на бездомно куче.
— Ако не си изнесеш белезникавите телеса от колата, идвам да те изкарам с шутове.
— Що не си го завреш отзад! — подвикна Мънсън. — Отзад в дебелия задник.
Ченгетата подсвирнаха и отстъпиха назад.
— Край! — отсече Лула. — Сега вече здрава ти гърбина! Развали ми хубавото настроение. Ей сега ще дойда отзад и ще те изритам като мръсно джудже с пишле като на мишле.
Тя слезе с триста мъки от колата и отвори с гръм и трясък задната врата.
Мънсън изскочи като тапа.
Заметнах го с одеялото и всички влязохме вътре, но без Лула, която имаше фобия от полицейски участъци. Тя даде на заден, намери празно място на паркинга и спря.
Аз пък прихванах Мънсън с белезниците за скамейката до дежурния лейтенант, връчих бумагите и си получих разписката. Сега по списък трябваше да отскоча и до Брайън Саймън.
Понечих да се кача на третия етаж, но Костанца ме спря.
— Ако си тръгнала към Саймън, хич не си прави труда да ходиш горе. Още щом чу, че си тук, си плю на петите. — Той плъзна поглед по мен. — Не се обиждай, но изглеждаш ужасно.
От глава до пети бях в прахоляк, коляното на дънните ми се беше цепнало, косата ми приличаше на сплъстено валмо, а и пъпката продължаваше да се мъдри насред лицето ми.
— Изглеждаш така, сякаш не си мигнала от няколко дена — допълни Костанца.
— Изглеждам така, понеже наистина не съм мигнала.
— Бих могъл да поприказвам с Морели.
— Морели няма пръст в тая работа. Не спя заради баба си. Изтърси ми се да живее при мен и ми хърка.
Да не говорим пък, че имах в живота си и Откаченяка. И разни ненормалници. И Рейнджъра.
— И какво, живееш с баба си и с кучето на Саймън? Правилно ли съм разбрал?
— Да.
Костанца се ухили.
— Ей, Джуниак — провикна се той, — ела да чуеш, моля ти се. — Той пак ме погледна. — Сега вече разбирам защо Морели е толкова вкиснат.
— Кажи на Саймън, че съм го търсила.
— Можеш да разчиташ на мен — обеща Костанца.
Тръгнах си от полицейския участък, отидох в кантората и влязох вътре заедно с Лула, за да се изфукам каква ненадмината агентка по залавянето на хора с просрочени съдебни гаранции съм. Ние с Лула бяхме спипали нашия човек. Голям удар, ще знаете! Все пак Мънсън не бе кой да е, той си беше цял убиец и маниак. Е, в операцията имаше и дребни издънки, но без тях не може. Пък и важното бе, че сме сгащили оная гадина.
Шляпнах разписката върху писалището на Кони.
— Кажи сега, не сме ли добри! — подвикнах аз.
Вини подаде глава от кабинета си.
— Какво чух току-що, новината, че сте заловили някого ли?
— Морис Мънсън — потвърди Кони. — Предаден на властите срещу разписка.
Вини се люшна на токове, без да вади ръце от джобовете си, и грейна в усмивка.
— Върхът!
— Този път дори не подпали никоя от нас — похвали се Лула. — Бяхме неотразими. Сгащихме го за нула време.
Кони огледа Лула.
— А знаеш ли, че си вир-вода?
— Знам, знам. Е, какво да се прави, измъкнахме го онзи мухльо направо изпод душа.
Вини изви вежди.
— Само не ми казвай, че сте го арестували гол.
— Чудо голямо, че сме го арестували гол. Лошото е, че онзи изхвърча от къщата и хукна, както го е майка родила, по улицата — поясни колежката.
Вини поклати глава и усмивката му стана още по-широка.
— Обичам я тая работа!
Кони ми плати хонорара, аз пък дадох на Лула нейния дял и отидох вкъщи да се преоблека.
Баба още беше там, готвеше се за кормуването. Беше се издокарала в пурпурния анцуг, маратонки на платформа и тениска с дълги ръкави отпред с надпис: „Изяж ми гащите!“