— Днес се запознах в асансьора с един мъж — съобщи ми тя. — Довечера ще го взема с нас на вечеря.
— Как се казва?
— Майрън Ландовски. Дебел дъртак, но все трябва да започна отнякъде. — Взе си дамската чанта от кухненския плот, метна я на ръка и погали Боб по главицата. — Днес беше много послушен, само дето изяде ролката тоалетна хартия. А, да, дано вие с Джоузеф имате възможност да ни откарате на вечерята. След като се мръкне, Майрън не шофирал, бил зле със зрението.
— Ама разбира се.
Направих си за обяд едно пържено яйце, преобух си дънните, посресах се криво-ляво и си вързах косата на опашка, после излях цял тон коректор върху пъпката. Наплесках си и спирала за мигли и се погледнах в огледалото. Стефани, Стефани, Стефани, възкликнах. Какви ги вършиш?
Какви ги вършех ли? Готвех се да ида в Дийл, при къщата край плажа. Място не можех да си намеря, че съм си пропиляла шансовете да си побъбря с Александър Рамос. Вчера бях седяла с него на масата и бях мълчала като пукал. Уж следяхме всички от семейство Рамос, а когато ми падна случай да се промъкна в кокошарника, аз не зададох на петела и един-едничък въпрос. Бях повече от сигурна, че Рейнджъра ми е дал разумен съвет и не бива да се навъртам край Александър Рамос, но как, кажете, да устоя на изкушението да се върна и пак да си опитам късмета?
Грабнах якето и сложих на Боб каишката. Отбих се в кухнята да кажа едно чао на Рекс и да върна пистолета в кутията от курабийки. Едва ли беше уместно да бъда въоръжена до зъби, докато се вживявам в ролята на шофьорка на Александър Рамос. Ами ако той или някой от бавачите му ме пребъркаха и видеха, че съм въоръжена — какво щях да обяснявам?
Когато слязох на паркинга, там беше спряла Джойс Барнхард.
— Хубаво лице, прилича на пица! — подметна тя.
Явно коректорът не вършеше работа.
— Какво искаш?
— Знаеш много добре какво искам.
Джойс не беше единственият идиот, който ми се размотаваше по паркинга. В дъното се бяха тропосали и Мичъл и Хабиб. Отидох при тях и Мичъл, който седеше зад волана, смъкна прозореца.
— Виждате ли жената, с която току-що говорих? — попитах го аз. — Това е Джойс Барнхард. Вини я е наел да му заведе Рейнджъра. Ако искате да го спипате, трябва да следите нея.
И двамата погледнаха Джойс.
— Ако някоя вземе да се облече така в нашето село, ще я замеряме с камъни, докато умре — съобщи Хабиб.
— Но циците й си ги бива — отбеляза Мичъл. — Истински ли са?
— Поне доколкото знам — да.
— Какви според теб са шансовете й да залови Рейнджъра?
— Никакви.
— А твоите?
— Никакви.
— Казано ни е да те държим под око — каза Мичъл. — Това и ще правим.
— Лошо! — възропта Хабиб. — Лично аз предпочитам да държа под око курвата. Джойс Барнхард, де.
— Цял следобед ли ще ме следите?
Мичъл пламна като домат.
— Имаме да вършим и други неща.
Аз се подсмихнах.
— Трябва да върнеш колата вкъщи, нали?
— Какво да се прави, не я карам само аз — проплака Мичъл. — Синът ми има футболен мач.
Върнах се при буика и натоварих Боб отзад. Да е жив и здрав футболът, поне можех да не се притеснявам, че ме следят. Хвърлих едно око в огледалото за обратно виждане — за всеки случай. От Хабиб и Мичъл нямаше и следа, затова пък Джойс ми се беше лепнала точно отзад. Отбих встрани и спрях, Джойс също спря на два-три метра зад мен. Слязох и отидох при нея.
— Разкарай ми се от главата.
— Живеем в свободна страна.
— Цял ден ли ще ме следиш?
— Вероятно.
— Ами ако те помоля мило?
— Няма да стане.
Погледнах й колата. Новичък черен джип. Погледнах и моето автомобилче — Голямата синя птица. Върнах се при Птицата и се метнах вътре.
— Дръж се! — заръчах на Боб.
После дадох на заден.
ТРЯС!
Смених скоростите и се дръпнах няколко метра напред. Слязох и огледах щетите. Калникът на джипа беше на хармоника, а Джойс се бореше с въздушната възглавница. Виж, задницата на буика си беше здрава и невредима. Нито една драскотинка! Отново се качих и отпраших. Не ви препоръчвам да се заяждате с пъпчасала жена.
В Дийл беше облачно, откъм океана се стелеше мъгла. Сиво небе, сиво море, сиви тротоари, огромна розова къща, собственост на Александър Рамос. Подминах къщата, направих обратен завой, подминах къщата втори път, завих и спрях на ъгъла. Дали Рейнджъра ме гледаше? Вероятно да. На улицата нямаше спрели микробуси и камиони. Значи беше вътре в къщата. От което излизаше, че къщата е празна. Не беше трудно да разпознаеш в кои от къщите покрай плажа няма никого. Виж, по-трудничко си бе с къщите покрай пътя. Капаците на никоя не бяха затворени.