Погледнах си часовника. Същото време, същото място. А Рамос го нямаше никакъв. След десет минути телефонът ми иззвъня.
— Здрасти — поздрави Рейнджъра.
— Здравей.
— Не умееш да спазваш инструкции, и туйто.
— Говориш за съвета да не се хващам на работа като контрабандистка на цигари ли? Предложението ми се видя много примамливо, за да откажа току-така.
— Но внимавай, чу ли?
— Да.
— Нашият човек не може да се измъкне от къщата. Стой там.
— А ти откъде знаеш? Къде си сега?
— Готова ли си? Театрото започва — оповести Рейнджъра.
И затвори.
Александър Рамос се показа иззад портата и хукна през пътя към колата ми. Отвори рязко вратата и се пъхна вътре.
— Карай! — подвикна ми той. — Карай, де!
Тъкмо потеглих и видях как от портата изхвърчат двама костюмирани, които се насочват тичешком право към нас. Натиснах газта до дупка и дим да ни няма.
Рамос не изглеждаше никак добре. Беше блед като мъртвец, бе плувнал в пот и едвам си поемаше дъх.
— Божичко — простена той. — Вече си мислех, че няма да успея. Тая къща е истинска лудница. Добре, че погледнах през прозореца, когато погледнах, и те видях. Щях да превъртя там вътре.
— В магазина ли отивате?
— Не. Най-напред ще ме потърсят там. Не мога да отскоча и до „Салс“.
Точно тук ме връхлетя лошо предчувствие. Нещо от рода, че днес Александър не си е взел лекарството.
— Карай в Асбъри Парк — нареди той. — Знам едно местенце там.
— Защо тези мъже ви преследват?
— Никой не ме преследва.
— Но аз ги видях с очите си.
— Нищо не си видяла.
След десет минути вдигна показалец.
— Ей там. Спри при кръчмата.
Тримата влязохме вътре, седнахме на една маса и повторихме ритуала от предния път. Без изобщо да даваме поръчка, келнерът ни донесе бутилка узо. Рамос гаврътна две чаши и запали цигара.
— Всички ви познават — отбелязах аз.
Чичката огледа изподраните сепарета покрай едната стена и тъмния махагонов барплот, опасал заведението от единия, та чак до другия край. Зад него се мъдреха задължителните шарени бутилки. Зад тях пък лъщеше задължителното огледало. На един от високите столове без облегалки в дъното седеше човек, който се бе вторачил в питието си.
— Идвам тук от няколко години — поясни Рамос. — Отскачам, когато ми писне от ония ненормалници.
— Кои ненормалници?
— Роднините ми. Отгледал съм трима синове, които не стават за нищо и харчат парите по-бързо, отколкото мога да ги спечеля.
— Вие сте Александър Рамос, нали? Преди известно време видях снимката ви в „Нюзуик“. Моите съболезнования за Хомър. Прочетох във вестника за пожара.
Той си напълни поредната чаша.
— Един ненормалник по-малко.
Усетих как пребледнявам. Доста зловещо заявление в устата на един баща.
Рамос всмукна дълбоко от тютюневия дим и затвори очи да му се наслади.
— Въобразяват си, че изкуфелият дядка не знае какво става. Да де, ама не са познали. Дядката знае всичко от игла до конец. Не съм създал такава империя, защото съм глупав. Или пък добричък. Така че да внимават в играта!
Погледнах назад към вратата.
— Сигурен ли сте, че тук сме в безопасност?
— Щом си с Александър Рамос, значи си в безопасност. Никой не смее и с пръст да ме докосне.
Да, не се и съмнявам. Точно заради това се крием в някаква кръчма в Асбъри Парк. Вече ми се струваше, че полудявам.
— Просто не обичам да ми додяват, когато си пуша цигарата — допълни той. — Не ми се гледат разните му там доктори.
— Защо не ги разкарате? Кажете им да напуснат къщата ви.
Рамос се взря в мен през валмата дим.
— Какво ще си рекат хората! Как да ги разкарам, роднини са все пак! — Метна цигарата на пода и я угаси с крак. — Има само един начин да се отървеш от роднините си.
Ужас!
— Е, да тръгваме — подкани Рамос. — Трябва да се върна, докато синът ми не ме е надушил.
— Кой, Ханибал ли?
— Господин Голямото добрутро! Защо ли изобщо го изучих! — Изправи се и хвърли на масата пачка банкноти. — Ами ти? Ти учила ли си в колеж?
— Да.
— И с какво се занимаваш сега?
Притесних се, че ако му кажа, че съм агентка, издирваща хора, нарушили съдебната гаранция, ще вземе да ме застреля на място.
— С едно-друго.
— Виж я ти нея, потрошила толкова пари да се изучи и да се занимава сега с едно-друго!
— Говорите като майка ми.
— Ще вземеш да й докараш някоя ангина.
Тук вече се засмях. За луд си беше луд, но въпреки това ми беше симпатичен. Приличаше ми на чичо Пънки.
— Знаете ли кой е убил Хомър?
— Хомър сам се е убил.
— Четох във вестника, че не са открили оръжие и изключват възможността да се е самоубил.