— Има много начини да се самоубиеш. Синът ми си беше тъп и алчен.
— О!… Но не сте го убили вие, нали?
— Тогава бях в Гърция.
Погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме, че това не е отговор на въпроса. Рамос преспокойно е могъл да поръча екзекуцията на сина си.
Върнах го с колата в Дийл и спрях отстрани, на една пресечка от розовата къща.
— Решиш ли да изкараш някоя и друга двайсетачка, идваш и заставаш на ъгъла — каза Рамос.
Усмихнах се. Досега не бях взимала пари от него, вероятно нямаше и да дойда пак.
— Дадено — обещах. — Оглеждайте се да не ме изпуснете.
Потеглих още в мига, когато той слезе от колата. Само това оставаше — да ме видят ония с костюмите. След десет минути телефонът ми иззвъня.
— Много сте бързи — каза Рейнджъра.
— Той пие каквото пие, пуши каквото пуши и бърза да се прибере.
— Научи ли нещо?
— Мен ако питаш, е луд.
— По този въпрос спор няма.
Спор нямало, моля ви се! Понякога говореше като хъшлак, друг път — като борсов посредник. Рикардо Карлос Маносо, мъжът, обвит в тайнственост.
— Според теб възможно ли е Рамос да е очистил сина си?
— Способен е да го направи.
— Каза, че са убили Хомър, понеже бил тъп и алчен. Ти си го познавал. Тъп и алчен ли беше?
— Беше най-мекушавият от тримата синове. Все гледаше да мине метър. Но това му навличаше главоболия.
— Какви?
— Ами например вземе и профука сто бона на комар, а после се опитва да спечели парите по лесния начин, като ограби ТИР или пласира дрога. Така се натъкваше я на мафията, я на полицията, а Ханибал се виждаше принуден да го откупва.
Всичко това ме накара да се замисля какво ли е търсел Рейнджъра при Хомър Рамос в нощта, когато той е бил убит. Но нямаше смисъл да питам.
— Чао, сладур — каза Рейнджъра.
И изчезна.
Прибрах се вкъщи навреме — за да разходя Боб и да си взема един душ. Посветих половин час на косата си и сега прическата ми изглеждаше измамно нехайна — един вид, хич не си мислете, че съм полагала някакви усилия, просто по рождение съм си неотразима. Видя ми се светотатство косата ми да е толкова секси, а да върви в комплект с чудовищната пъпка, затова изстисках пъпката и тя се пукна. Онова, което остана от нея, беше огромна кървава дупка насред брадичката ми. Ужас! Лепнах й малко тоалетна хартия, за да не кърви поне докато се гримирам. Облякох си черен ластичен панталон и червено пуловерче с ей такова деколте. Махнах тоалетната хартия от брадичката си, дръпнах се и се погледнах. Ядваше се: торбичките под очите ми изглеждаха значително по-малки, дупката върху брадичката ми бе хванала коричка. Е, не ставах за корица на модно списание, но на по-слаба светлина щях да изглеждам криво-ляво прилично.
Чух, че предната врата се отваря и се затваря, и баба профуча като хала покрай банята — беше се запътила към спалнята.
— Голям кеф е да кормуваш — отбеляза тя. — Просто не знам как съм живяла всичките тия години без шофьорска книжка. Днес след урока Мелвина мина да ме вземе, заведе ме в търговския център, а после ми даде да направя няколко кръгчета. Справих се блестящо, ще знаеш. Само спрях много рязко и на Мелвина й се сецна кръстът.
На вратата се позвъни, отворих и що да видя — Майрън Ландовски връхлита в антрето ми. Винаги ми е приличал на костенурка с тоя проточен врат, плешива глава на морави старчески петна, сгърбени рамене и панталони, прихванати с колана чак под мишниците.
— Казвам ви, ако не направят нещо с тоя проклет асансьор, се изнасям — закани се той. — Живея тук вече двайсет и две години, но ще се видя принуден да ида другаде. Оная дърта вещица Бестлър се вози на асансьора с инвалидната си количка и докато слиза, натиска стопа. Виждал съм я да го прави милион пъти. Слиза по петнайсет минути и забравя да освободи копчето. А през това време какво да правим ние от третия етаж? Ето и сега се наложи да слизам пеш чак дотук.
— Искате ли чаша вода?
— Намира ли ви се нещо за пийване?
— Не.
— Карай. — Той се огледа. — Имам среща с баба ви. Ще ходим на вечеря.
— Облича се. Ей сега ще дойде.
На вратата се почука и при нас дойде Морели. Погледна ме. После погледна и Майрън.
— Ще бъдем заедно — обясних му аз. — Това е приятелят на баба, Майрън Ландовски.
— Нали ще ни извините? — рече Морели и ме дръпна в антрето.
— И бездруго трябва да седна — отвърна Ландовски. — Наложи се да слизам пеш чак дотук.
Морели затвори вратата, притисна ме до стената и ме целуна. Когато приключи, се огледах хубавичко — да се уверя, че още съм облечена.
— Уф! — простенах.
Той ме млясна по ухото.
— Ако не ги разкараш тия старчоци от апартамента, ще мина на петопръстната система.