— Това пък откъде ти хрумна?
— И аз не знам. Просто така ми се стори…
— Защо не влезете? — провикна се баба — По телевизията дават за алигаторите. — Тя промуши глава. — Какъв е тоя странен звук? Като щурче.
— Ужас! — простена Морели.
И двамата знаехме какъв е тоя звук — от пейджъра му. Джо правеше всичко възможно да не му обръща внимание. Аз се окопитих първа.
— Рано или късно ще се наложи да го провериш — казах му.
— Не се налага да проверявам — отвърна Морели. — И така знам какво е и то не е особено приятно.
Погледна екранчето, свъси се и се запъти към телефона в кухнята. След малко се върна с хартиена салфетка, на която беше надраскал някакъв адрес, и аз го погледнах с очакване.
— Трябва да вървя — обясни Джо. — Но ще се върна.
— Кога? Кога ще се върнеш?
— Най-късно в сряда.
Завъртях очи. Какво да се прави, полицейски хумор.
На изпроводяк Морели ме целуна и си тръгна.
Натиснах копчето за повторно набиране на номера върху телефонния апарат. Вдигна жена и аз познах гласа: Тери Гилман.
— Я погледни! — провикна се пак баба. — Алигаторът излапа цяла крава. Това не го показват всеки ден.
Седнах до нея. За щастие яденето на цели крави беше приключило. Макар че сега, когато знаех, че Джо е отишъл на среща с Тери Гилман, смъртта и унищожението някак си ме привличаха. Явно щяха да се срещат по работа и заради това не ми беше чак толкова интересно да се правя на ядосана. Но ако не бях като пребита, със сигурност щях да се докарам до тиха истерия.
След като предаването за алигаторите свърши, погледахме търговския канал.
— Ще взема да си легна — каза накрая баба. — Една жена, за да е хубава, трябва да си почива достатъчно.
Още на мига, щом излезе от хола, извадих възглавницата и юргана, угасих лампите и се свлякох на канапето.
Заспала съм за нула време — дълбоко, без сънища. Но спах, каквото спах, и след малко се събудих от хъркането на баба. Станах да затворя вратата, но тя вече беше затворена. Въздъхнах тежко — къде от самосъжаление, къде от изумление, че баба ми може да спи на такъв шум. Човек би си казал, че отдавна би трябвало да се е събудила. Боб нехаеше. Беше се проснал в единия край на канапето и спеше непробудно.
Пъхнах се под юргана и се опитах да заспя. Но къде ти! Сън не ме ловеше. Известно време се мятах. Запуших си ушите с ръце. Пак се помятах. Беше ми неудобно на канапето. Юрганът ми се беше намотал. И баба продължаваше да хърка и хърка.
— Хрррр! — казах аз.
Боб не се помръдна.
Така или иначе баба все някога щеше да се разкара оттук. Станах и както бях боса, зашляпах към кухнята. Прегледах едно по едно чекмеджетата, после и хладилника. Нищо интересно. Беше малко след полунощ. Е, не беше чак толкова късно. Дали да не изляза да си купя шоколадово блокче, за да си успокоя нервите? Нали шоколадът уж успокоявал?
Нахлузих дънните и обувките и облякох якето направо върху горнището на пижамата. Дръпнах дамската си чанта от кукичката в антрето и излязох на пръсти. Щеше да ми отнеме някакви си десетина минути да ида да си купя шоколадово блокче, после щях да се прибера и да заспя като къпана.
Докато се качвах в асансьора, едва ли не очаквах вътре да е Рейнджъра, но той не се появи. Нямаше го и на паркинга. Подкарах буика, отидох до магазина и си взех „Милки Уей“ и „Сникърс“. Излапах „Сникърса“ на бърза ръка, а „Милки Уея“ го оставих уж за преди лягане. После обаче излапах и него.
Сетих се за баба и за хъркането й и нещо ми се отщя да се прибирам, затова отцепих право към къщата на Джо. Джо живее на две крачки от Бърг, в къща, която е наследил от стринка си. Отпърво все не можех да си го представя като собственик на къща. Но тя някак си му отиваше и съюзът между двамата се оказа успешен. Къщата беше малка и спретната, намираше се на тиха уличка. Входното стълбище излизаше направо на тротоара. Кухнята беше отзад, спалните и банята бяха на втория етаж.
В къщата беше тъмно. Прозорците зад пердетата не светеха. При тротоара нямаше спрян джип. Нямаше и следа и от Тери Гилман. Всъщност какво търсех тук — май бях започнала да полудявам. И шоколадовите блокчета ми бяха само повод колкото да изляза и да дойда чак тук. Набрах на клетъчния телефон номера на Джо. Не вдигна никой.
Жалко, че не умеех да отварям врати с шперц. Можех да вляза вътре и да си поспя в легълцето на Джо. Като Златоносна.
Включих на скорост и подкарах бавно по уличката — вече не се чувствах толкова уморена. Рекох си, карай, и бездруго нямам какво да правя, защо ли не взема да отскоча до Ханибал?
Излязох по кривите улички от квартала на Джо, подкарах по Хамилтън и се отправих към реката. Свих по магистрала 29 и след броени минути профучах покрай градската къща на Ханибал. Тъмно като в рог. И тук не светеше никъде. Спрях на една пресечка оттам, зад ъгъла, и се върнах пеш. Застанах точно пред къщата и се взрях в прозорците. Наистина ли откъм хола се процеждаше светлина, или само ми се беше сторило? Промъкнах се по-близо през моравата, спотаих се зад храстите около къщата и долепих нос до стъклото. Точно така, някъде в къщата светеше. Сигурно нощна лампа. Но не бях много сигурна.