Пейджърът на Морели изпиука. Той погледна екранчето и въздъхна тежко.
— Трябва да вървя. Ако случайно срещнеш Рейнджъра, предай му какво съм казал. Наистина трябва да поговорим.
— Но ще си платиш.
— С какво, с вечеря ли?
— С пържено пиле — отвърнах. — И да е по-тлъстичко.
Загледах го как слиза от колата и прекосява улицата. Порадвах му се и след като той се скри, насочих вниманието си отново към папките. Познавах Дъмфи Откаченяка. Бяхме съученици. Беше си направо фасулско да го открия. Бе достатъчно да ида у тях и да го отлепя от телевизора.
Лени Дейл живееше в блок на авеню Гранд и в графата „Възраст“ бе вписал осемдесет и две години. От гърдите ми се изтръгна стон. Как да притиснеш до стената човек на осемдесет и две години! Както и да подходиш, пак си оставаш навлек, който тормози клетите старци.
Оставаше ми да прочета папката на Морис Мънсън, сега обаче не ми се занимаваше с него. Предпочитах да протакам и да чакам Рейнджъра да се появи отнякъде.
Реших първо да се заема с Дейл. Живееше на някакви си петстотин метра от кантората на Вини. Единственото, което трябваше да сторя, бе да направя на Хамилтън обратен завой, но на колата не й се завиваше, и туйто. Взе, че отпраши право към центъра на града и опожарената сграда.
Добре де, признавам си, много съм любопитна. Исках да видя местопрестъплението. И сигурно да си опитам медиумните способности. Да застана пред сградата и да повикам Рейнджъра, пък каквото сабя покаже.
Прекосих железопътната линия и запъплих през сутрешното задръстване. Сградата се падаше на ъгъла на Адам и на Трета улица. Беше четириетажна, от червени тухли, и сигурно бе строена преди половин век. Спрях при отсрещния тротоар, слязох от колата и се вторачих в почернелите от пожара прозорци, някои от които бяха заковани с дъски. Сградата беше опасана с жълта полицейска лента, прикачена към дърводелски магарета, които бяха наслагани по тротоара стратегически — така, че сеирджии като мен да не могат да се приближат. Не че аз щях да допусна да ме спре такава дреболия като жълтата полицейска лента.
Прекосих улицата и се пъхнах под лентата. Опитах се да вляза направо през двойната стъклена врата, тя обаче беше заключена. Не личеше входът да е пострадал особено. Вярно, всичко беше плувнало в черна от саждите вода, стените бяха окадени от пушека, но инак нямаше кой знае какви щети.
Обърнах се и погледнах постройките наоколо. Административни сгради, магазини, на ъгъла ресторант.
Ей, Рейнджър, там ли си?
Нищо. Толкоз за медиумните ми способности.
Притичах при колата, заключих се вътре и извадих клетъчния телефон. Набрах номера на Рейнджъра, след второто позвъняване чух сигнала на телефонния секретар. Съобщението ми беше кратичко: „Добре ли си?“
Прибрах телефона и продължих да седя — едвам си поемах дъх, присвиваше ме под лъжичката. Не исках Рейнджъра да е мъртъв. Не исках той да е убил Хомър Рамос. Не че ми пукаше особено за Рамос, но който му беше видял сметката, щеше да си изпати.
Накрая включих на скорост и подкарах. След половин час стоях пред вратата на Лени Дейл — семейството явно отново се беше хванало гуша за гуша, понеже откъм апартамента долитаха страхотни крясъци. Запристъпвах от крак на крак в коридора на третия етаж с надеждата по някое време патърдията да поутихне. Накрая дочаках и това и почуках. Така отприщих нова поредица от крясъци, този път се караха кой да отворел.
Почуках още веднъж. Вратата зейна и някакво старче показа глава.
— Да!
— Лени Дейл?
— Същият, госпойце.
Човек да си рече, че лицето му се състои само от нос и от нищо друго. Останалото се бе спаружило, сякаш уплашено от ястребовия клюн, плешивото теме бе изпъстрено със старчески петна, ушите бяха прекалено големи за мумифицираната главица. Жената зад старчето беше беловласа и трътлеста, с крака като дънери, пъхнати в топлинки с извезан върху тях Гарфилд Котарака.
— Какво иска пък тая? — разкрещя се лелката. — Какво иска?
— Ако млъкнеш, ще разбера — подвикна в отговор старчето. — Дъра-дъра-дъра. Ще си затвориш ли най-после плювалника!
— Ще ти дам аз на теб едно дъра-дъра — тросна се жената и го фрасна по лъскавото теме.
Дейл се завъртя като пумпал и я млатна отстрани по лицето.
— Ей! — намесих се и аз. — Я престанете!
— Ти какво се обаждаш! Или и ти си търсиш боя? — налетя ми Дейл. И ми замахна с пестник.
Подложих ръка, за да се предпазя, той обаче се вцепени с вдигнат юмрук. Отвори уста, забели очи и се свлече възнак на пода.
Приклекнах до него.