— Ако наистина е така, Хомър Рамос го е правел в разрез с всички правила в престъпния свят — поясни Морели. — С наркотиците, изнудването и проституцията се занимава организираната престъпност. А оръжието е запазена територия на клана Рамос. Александър Рамос винаги е спазвал това.
С тази малка подробност, че в Трентън престъпността беше по-скоро неорганизирана. Трентън се падаше по средата между Ню Йорк и Филаделфия. Никой пет пари не даваше за наш Трентън. Онова, с което градът можеше да се похвали, беше бандата посредници и сводници, които по цял ден киснеха по клубовете. А благодарение на парите от проституцията и наркотърговията ставаше по-стабилна. Дрогата пък се пласираше от улични банди на чернокожи с имена от рода на Корлеоне. Ако не бяха филмите за Кръстника и предаванията по телевизията за престъпността, надали някой в Трентън щеше да знае какво да прави и как да се кръсти.
Сега вече получавах по-ясна представа защо Александър Рамос може би се е разочаровал от сина си. Но още с пълна сила си стоеше въпросът: бил ли е той чак толкова разочарован, че да го очисти? Струваше ми се, че вече знам и защо Артуро Столе издирва Рейнджъра.
— Всичко това са догадки — вметна Морели. — Колкото да става приказка.
— Никога не споделяш с мен полицейските данни. Защо сега ми казваш тези неща?
— Това не са точно полицейски данни. Обясних ти, просто догадки. От доста време държа под око Столе — безуспешно. Може би това е пробивът, на който се надявам. Трябва да поговоря с Рейнджъра, а не мога да го накарам да ми звънне. Ето защо и ти разказвам всичко това, а ти го предай на него.
Кимнах.
— Ще му предам.
— Но не по телефона.
— Да де. А как мина с Гилман?
Морели се подсмихна.
— Я да видим дали ще позная. Пръстчето ти съвсем случайно е натиснало копчето за повторно набиране на последния номер.
— Е, защо да си кривя душата, любопитна съм.
— Организираната престъпност си има организационни проблеми. Забелязах известно оживление по клубовете и изразих пред Вито своята загриженост. А Вито ми прати Тери да ме увери, че момчетата му не трупат атомно оръжие, с което да подпалят Третата световна война.
— В сряда видях Тери. Занесе едно писмо на Ханибал Рамос.
— Значи организираната престъпност и контрабандистите на оръжие пак поделят териториите. Хомър Рамос е прекрачил някои граници и сега, след като той бе изваден от играта, границите трябва да бъдат очертани наново. — Морели започна да си играе с кутрето ми. — Е?
— Какво е?
— Ще го правим ли?
Бях капнала от умора, чак не ми се говореше, а Морели напираше да сме се чукали.
— Да, разбира се — отвърнах му. — Но нека очите ми си починат малко.
Затворих очи и когато ги отворих, вече беше сутрин. Морели го нямаше никакъв.
— Закъснявам — оповести баба и заситни от спалнята към кухнята. — Успала съм се. Всяка нощ ме будите. Къщата ти прилича на Централна гара. След половин час ми е последният урок по кормуване. Утре съм на изпит. Надявах се да ми го вземеш ти. Рано сутринта е.
— Разбира се. Защо не!
— И после се изнасям. Не се обиждай, но това тук е лудница.
— Къде ще идеш?
— Как къде, връщам се при майка ти. Пък и баща ти заслужава да се примири с присъствието ми.
Беше неделя, а в неделя сутрин баба винаги ходеше на черква.
— Ами черквата?
— Днес не ми е до черкви. Е, ще минат и без мен. А и майка ти нали ще бъде там — ще представя цялото семейство.
Майка ми винаги представяше семейството, защото баща ми не стъпваше в черква. Стоеше си вкъщи и чакаше бялото пликче от хлебарницата. Откакто се помня, няма неделя, в която майка ми да не е отишла на черква и на връщане да не се е отбила в хлебарницата. Всяка Божа неделя купуваше понички с желе. Нищо друго, освен понички с желе. Курабийките, сладките и ластичните се купуваха през седмицата. Неделята беше ден на поничките с желе. Все едно се причестявахме с тях. По рождение съм католичка, ала в личната ми религия светата Троица се състои от Отца, Сина и светата Поничка с желе.
Сложих на Боб каишката и го изведох на разходка. Беше хладно, небето беше синьо. Вече миришеше на пролет. Не видях на паркинга Хабиб и Мичъл. Сигурно не работеха в неделя. Не видях и Джойс Барнхард. Камък ми падна от сърцето.
Когато се върнах, баба вече беше излязла и апартаментът тънеше в блажена тишина. Пъхнах се под юргана. Събудих се в един часа и се сетих за разговора си с Морели от предната нощ. И аз не му казвах всичко. Например, че съм видяла как Рейнджъра излиза от градската къща на Ханибал. Дали и Морели не криеше едно-друго от мен? По всяка вероятност — да. Професионалните ни отношения се подчиняваха на правила, съвсем различни от правилата в личната ни връзка. Още в самото начало Морели беше задал тона. Имало някои свързани с полицията неща, които нямало да огласява пред мен и точка по въпроса. Виж, правилата в личните ни отношения продължаваха да се развиват. Той си имаше негови си правила. Аз пък си имах свои. От време на време бяхме на еднакво мнение. Веднъж ни хрумна да живеем заедно, но това продължи ден до пладне — Морели не искаше да се чувства обвързан, аз пък не исках да се превръщам в жена домакиня. Затова и се разделихме по живо, по здраво и всеки продължи да си живее сам в жилището.