Стоплих си консерва пилешка супа с фиде и звъннах на Морели.
— Извинявай за нощес — рекох му.
— В началото се уплаших, че си умряла.
— Бях уморена.
— Досетих се.
— Баба няма да я има цял ден, а аз имам малко работа и се питах дали няма да погледаш Боб.
— Колко ще го гледам? — поинтересува се Морели. — Ден? Година?
— Час-два.
После се обадих на Лула.
— Трябва да проникна на едно място с взлом и да вляза вътре. Ще дойдеш ли с мен?
— Защо изобщо питаш! Най обичам да прониквам с взлом.
Закарах Боб у Морели, на когото дадох инструкции.
— Наглеждай го. Яде всичко наред, хич не подбира.
— Дали да не го направим ченге? — възкликна Морели. — А как е с пиенето?
Лула ме чакаше на верандата пред тях. Беше облечена много дискретно: отровнозелен ластичен клин и електриковорозово палтенце, имитация на кожа. Човек можеше да я тури посред нощ и в най-гъстата мъгла на някое кръстовище и да е сигурен, че се вижда от пет километра.
— Хубаво тоалетче — отбелязах аз.
— Исках да изглеждам добре, в случай че ме арестуват. Нали знаеш, в участъка те снимат и така нататък. — Тя си пооправи палтенцето и ме огледа от глава до пети. — Ще има да съжаляваш, че си се облякла с тая размъкната гадна фланела. Ще личи и на снимката. Дори не си си тупирала косата. Това коса ли е!
— В плановете ми не влиза да ме арестуват.
— Човек никога не знае. Не е зле да вземе предпазни мерки и да си сложи повечко грим. Та у кого ще влизаме с взлом?
— У Ханибал Рамос.
— Моля? Правилно ли чух? У брата на мъртвия Хомър Рамос ли? У първородния син на Царя на пушкалата Александър Рамос? Ти да не си превъртяла?
— Той едва ли си е вкъщи.
— А как ще провериш?
— Ще натисна звънеца.
— Ами ако отвори?
— Ще го питам дали ми е виждал котарака.
— Майко мила! — завайка се Лула. — Ти нямаш котарак.
Да де, тъпичко си беше. Но не ми хрумваше нищо по-добро. Бях готова да се обзаложа, че Ханибал не е в къщата. Нощес не бях чула Рейнджъра да пожелава на някого лека нощ. Не бях забелязала и вътре да свети, след като той си тръгна от къщата.
— Какво търсиш? — поинтересува се колежката. — Или просто ти се мре млада?
— Ще разбера, когато идем — отвърнах.
Най-малкото се надявах да разбера.
Да ви призная, не ми се мислеше много-много какво точно търся. А и ме беше страх да не натопя Рейнджъра. Той ме беше помолил да държа под око къщата на Ханибал, а после ми беше бил дузпата и бе продължил сам. Това ме притесняваше. Какво ли е търсел в къщата на Ханибал? А и в къщата в Дийл? Подозирах, че оня път, когато се бях нагърбила със задачата да броя прозорци и врати, съм му предоставила данните, необходими, та той да проникне с взлом в сградата. Какво ли, дявол го взел, имаше вътре, та Рейнджъра да се излага на такава опасност?
Рейнджъра, загадъчен човек, беше голям симпатяга, но само когато всичко вървеше по вода. Тук обаче се бях забъркала в нещо сериозно и вече ми се струваше, че постоянната тайнственост, обгърнала Рейнджъра, се поизносва. Исках да разбера какво точно става. Исках, освен това, да се убедя, че Рейнджъра не е сгазил лука. Така де, кой всъщност беше той?
Ние с Лула стояхме на тротоара и оглеждахме къщата на Ханибал. Пердетата още си бяха спуснати. Мъртвило. Къщите от двете страни на Ханибалови също тънеха в тишина. Неделя следобед. Всички бяха отишли на пазар.
— Сигурна ли си, че не си сбъркала адреса? — попита колежката. — Къщата ми се вижда доста скромничка, та в нея да живее такава важна клечка, контрабандист на оръжие. Очаквах нещо от рода на Тадж Махал. Дето живее Доналд.
— Доналд Тръмп не живее в Тадж Махал.
— Как да не живее! Разбира се, че живее, когато е в Атлантик Сити. А тази барачка си няма дори бойници. Изключено е тук да живее търговец на оръжие!
— Гледа да не бие на очи.
— Бабина ти трънкина! Да не биел на очи.
Отидох на вратата и натиснах звънеца.
— Не знам дали иска да не бие на очи, но ако сега отвори вратата, ще взема да напълня гащите — оплака се Лула.