— Какво, дявол ви взел, правите тук? — подвикна тя.
Ние с Лула бяхме изгубили ума и дума.
— Кажи й, де — поокопити се по едно време Лула и ме сръга с лакът. — Кажи й какво правим тук.
— Не ти влиза в работата какво правим — отсякох аз. — А ти какво правиш тук?
— И на теб не ти влиза в работата. При всички положения имам ключ, значи мога да си влизам и да си излизам.
Лула извади глок.
— Ей, имам пистолет, значи горе ръцете!
Синтия също измъкна от дамската си чанта патлак четирийсет и пети калибър.
— И аз имам. Едно на едно.
И двете се извърнаха към мен.
— Аз също имам, но е вкъщи — поясних. — Забравих го.
— Значи не се брои — бе категорична Синтия.
— Как да не се брои! — възропта Лула. — Така излиза, че изобщо няма пистолет. Освен това, когато е въоръжена, направо освирепява. Уби един човек — преди време, де.
— Да, помня, че четох някъде. Не знам как Дики не получи сърдечен пристъп. Според него му се отразявало неблагоприятно.
— Дики е хемороид — вметнах аз.
Синтия се усмихна тъжно.
— Всички мъже са хемороиди. — Огледа жилището. — Идвала съм тук с Хомър, когато Ханибал не беше в града.
Това обясняваше ключа. А вероятно и презервативите горе.
— А Хомър държеше ли дрехи в стаята за гости?
— Някоя и друга риза. Бельо.
— Горе в стаята за гости има дрехи. Я ги погледни, за да ми кажеш дали са негови.
— Първо искам да знам какво търсите тук.
— Един мой приятел е сред заподозрените за пожара и стрелбата. Опитвам се да разбера какво точно се е случило.
— И какво според теб се е случило? Ханибал е очистил брат си ли?
— Не знам. Търся улики.
Синтия се отправи към стълбите.
— Чакайте да ви разкажа за Хомър. Всички искаха да му видят сметката. Включително аз. Хомър си беше лекенце, вечно лъжеше и мажеше. А роднините му непрекъснато се изръсваха за откупи и гаранции. На мястото на Ханибал отдавна да съм му теглила куршума, но в семейство Рамос са много привързани един към друг.
Качихме се след нея в стаята за гости и зачакахме на вратата, докато тя оглеждаше вътре.
— Някои от дрехите определено са на Хомър — оповести Синтия, както ровичкаше из чекмеджетата. — Има неща, които съм виждала и преди. — Тя подритна червените копринени боксерки на цветчета. — Виждате ли ги? — Синтия изстреля четири куршума в тях. — Бяха на Хомър.
— Давай — насърчи я Лула. — Излей си злобата, да ти олекне.
— Понякога беше голям симпатяга — продължи Синтия. — Но жените бързо му втръсваха. Въобразявах си, че е влюбен в мен. И ще успея да го променя.
— И какво те разубеди?
— Два дена преди да го гръмнат, ми каза, че късал с мен. Подметна ми някои доста гадни неща, а също, че ако съм му създавала главоболия, щял да ме убие на място, после ми задигна бижутата и ми взе колата. Трябвали му пари.
— Оплака ли се в полицията?
— Не. Повярвах му, когато се закани, че ще ме очисти. — Тя пъхна пистолета в джоба на сакото си. — Но както и да е. Рекох си, че може би не е имал време да ми шитне бижутата и… и ги е скрил някъде тук.
— Претърсих къщата педя по педя — съобщих й аз, — не видях дамски бижута, но не пречи да погледнеш и ти.
Синтия сви рамене.
— Много време мина оттогава. Късно съм се сетила да проверявам.
— А не се ли притесняваше, че ще се натъкнеш на Ханибал? — поинтересува се Лула.
— Разчитах, че Александър е пристигнал за погребението и Ханибал е отишъл да живее в къщата край плажа.
Изнесохме се долу.
— Ами гаражът? — попита Синтия. — Там гледахте ли? Едва ли сте намерили сребристото ми порше.
— Виж я ти колко важна била — изцъка Лула. — Порше кара, моля ви се.
— Е, вече не го карам. Хомър ми го подари за половингодишнината ни — въздъхна другата жена. — Казах ви, понякога беше голям симпатяга.
Тоест, много щедър.
Ханибал имаше гараж за две коли, долепен до къщата. Влизаше се от антрето, вратата беше с резе. Синтия я отвори и щракна осветлението. И хоп! — пред нас лъсна сребристото порше.
— Поршето ми! Поршето ми! — зарадва се Синтия. — Вече си мислех, че няма да го видя повече. — Спря да кудкудяка и сбърчи носле. — Каква е тая смрад?
Ние с Лула се спогледахме. Знаехме прекрасно какво вони така.
— Ужас! — възкликна колежката.
Синтия изтича при автомобила.
— Дано е оставил ключовете. Надявам се да… — Спря като закована и надзърна през прозореца. — Някой ми спи в колата.
Ние с Лула направихме кисели физиономии. Синтия пък нададе писък.
— Мъртъв е! Мъртвец! Мъртвец в поршето ми!
Ние с колежката се доближихме и също надникнахме.