След железарията се отправих право към къщи. Спрях на паркинга, заключих Голямата синя птица и махнах за довиждане на Джойс. Тя пък си пъхна нокътя на палеца между горните предни зъби, а сетне пак ми показа среден пръст.
Минах през Дилън — живееше в сутеренния апартамент, и му изложих нуждите си. Той грабна чантата с инструментите и двамата се понесохме към жилището ми. Беше на моите години, а живееше в търбуха на сградата, като къртица. Беше душа човек, но го мързеше, та две не виждаше, поне аз не знам да си имаше и гадже… така че, както вероятно вече се досещате, се наливаше с бира. И понеже не разполагаше с много пари, се радваше винаги когато някой решеше да го почерпи една бира.
Докато Дилън слагаше резето, си проверих телефонния секретар. Пет съобщения за баба Мазур, нито едно за мен.
Тъкмо си почивахме с Дилън пред телевизора, когато баба се прибра.
— Майко, какъв тежък ден — завайка се тя. — Скъсах се да кормувам, май най-после схванах как се спира. — Баба присви очи срещу Дилън. — Кой е този симпатичен младеж?
Представих го и понеже наближаваше време за вечеря, направих за всички сандвичи във фъстъчено масло и чипс. Хапнахме ги пред телевизора, а баба и Дилън на бърза ръка си поделиха шестте бирички. Двамата бяха много доволни от живота, аз обаче започвах да се безпокоя за Боб. Представях си го как седи клетият сам-самичък в къщата на Морели и как няма нищо за ядене, освен празната кутия от пицата. И канапето. И леглото. И пердетата, и килима, и любимия фотьойл на Морели. После пък си представих как Морели тегли куршума на Боб — грозна гледка!
Звъннах у Морели — никой не вдигаше. Ами сега! Не биваше за нищо за света да оставям Боб сам в къщата. Грабнах ключовете и тъкмо си обличах якето, когато Морели дойде заедно с Боб, който креташе зад него.
— Отиваш ли някъде? — попита Джо, след като стрелна с очи ключовете и якето.
— Притесних се за Боб. Смятах да отскоча с колата до вас и да проверя дали всичко е наред.
— Пък аз си помислих, че напускаш страната.
Озарих го с лъчезарна превзета усмивка.
Морели махна каишката на Боб, каза едно здрасти на баба и Дилън и ме затегли към кухнята.
— Трябва да поговорим.
Чух как Дилън подвиква — Боб сигурно се запознаваше с него.
— Въоръжена съм — предупредих аз Морели, — така че внимавай в играта. Имам в дамската чанта пистолет.
Морели взе чантата и я метна в другия край на стаята.
Ужас!
— Онзи в гаража е бил Джуниър Макарони — поясни Морели. — Човек на Столе. Умът ми не го побира как се е озовал в гаража на Ханибал. И само това да беше!
Вече се сгърчих вътрешно.
— Седеше, моля ти се, на пластмасов градински шезлонг!
— Това го измисли Лула — уточних аз. — Добре де, и аз участвах, но само да знаеш колко неудобно му беше на циментовия под!
Морели се ухили.
— Би трябвало да те арестувам, задето си унищожила улики, но тоя Макарони беше престъпник и негодник, пък и изглеждаше голям тъпак.
— А откъде знаеш, че не съм го очистила аз?
— Ти се разхождаш с трийсет и осем калибров, а онзи е гръмнат с двайсет и втори калибър. Пък не можеш да уцелиш и слон дори от пет крачки. Вярно, улучи Мънсън, но това е станало с Божията помощ.
Така си беше.
— Колко души знаят, че съм го сложила на шезлонга?
— Никой не знае, но поне стотина се досещат. Никой няма да те издаде. — Морели си погледна часовника. — Трябва да вървя. Довечера имам среща.
— Да не е с Рейнджъра?
— Не.
— Лъжеш като циганин.
Морели извади от джоба на якето белезници и докато се усетя какво става, ме щракна за хладилника.
— Това пък какво е? — подвикнах аз.
— За да не ти хрумне да ме следиш. Ще оставя ключа долу в пощенската кутия.
Божичко, не любовна връзка, а мечта!
— Готова съм да тръгвам! — оповести баба.
Беше се издокарала с пурпурния си анцуг и белите кецове. Беше си накъдрила косата на малки буклички и си беше сложила розово червило. Беше сгънала ръка и държеше голямата черна кожена чанта. Опасявах се да не е пъхнала вътре пистолета с дългата цев и да не вземе да погне ония от Пътна полиция, ако я скъсат на изпита.
— Не си скрила вътре пистолета, нали? — попитах я.
— Разбира се, че не.
Изобщо не й повярвах.
Слязохме долу на паркинга и баба отиде при буика.
— Сигурно ще изкарам изпита по-лесно, ако ида с буика — отсъди тя. — Подочух, че пускали по-лесно младички жени със спортни автомобили.
На паркинга спряха Мичъл и Хабиб. Отново бяха с линкълна.