— Господин Дейл!
Жена му го подритна с Гарфилда.
— Зарежи! — отсече тя. — Пак е получил инфаркт.
Долепих длан до врата му — пулс не се усещаше.
— Майко мила! — проплаках.
— Мъртъв ли е?
— Не съм специалистка, но…
— Вижда ми се мъртъв.
— Обадете се на „Бърза помощ“, а аз ще му направя изкуствено дишане.
Никога не бях правила изкуствено дишане, но бях виждала по телевизията как става и ми се щеше да опитам.
— Слушай, мойто момиче — изсъска госпожа Дейл. — А си го съживила, а съм те направила на кайма с чука за пържоли. — Тя се надвеси над благоверния си. — Всъщност вече е все тая, погледни го. Мъртъв е като дръвник. По-мъртъв от това — здраве му кажи!
Опасявах се, че е права. Господин Дейл не изглеждаше никак добре.
При зеещата врата дойде някаква бабка.
— Какво става? Да не би Лени пак да е получил инфаркт? — Обърна се и се провикна към коридора: — Роджър, звънни на „Бърза помощ“! Лени пак е получил инфаркт.
За нищо време помещението се напълни с комшии, които обсъждаха състоянието на Лени и задаваха въпроси. Как се било случило? Бързо ли било станало? Дали госпожа Дейл искала за помена задушена пуйка?
Ама разбира се, отвърна госпожа Дейл, искам, как да не искам! И се поинтересува не можело ли Тути Гринбърг да направи маков сладкиш като онзи, който била забъркала за Мозес Шулц.
„Бързата помощ“ дойде, погледа, погледа старчето, пък се съгласи с останалите: Лени Дейл е мъртъв като дръвник.
Изнизах се на пръсти от апартамента и беж да ме няма към асансьора. Още нямаше и дванайсет часа на обед, а денят вече ми се струваше безкраен и задръстен с мъртъвци. Щом слязох долу във входа, звъннах на Вини.
— Слушай — рекох му, — намерих Дейл, но е мъртъв.
— Откога?
— От двайсетина минути.
— Имаше ли свидетели?
— Жена му.
— Сега вече загазихме — завайка се братовчед ми. — Стана при самозащита, нали?
— Не съм го убивала аз.
— Сигурна ли си?
— Е, получи инфаркт, сигурно съм допринесла с нещичко…
— Къде е той сега?
— Горе в апартамента. Дойде и „Бърза помощ“, но не могат да направят нищо. Определено е мъртъв.
— Божичко, толкова ли не можа да го докараш до инфаркт, след като го заведеш в участъка? Само ми навличаш неприятности. Нямаш си и представа какви бумаги трябва да попълвам при случаи като този. Знаеш ли какво, я виж дали няма да убедиш ония от „Бърза помощ“ да откарат Дейл в съда.
Зяпнах като ударена с мокър парцал.
— Ами да, това ще оправи нещата — допълни братовчед ми. — Извикай някой от дежурните да го види. И да ти даде разписка.
— Я не се занасяй! Само това оставаше — да мъкна клетия мъртвец в полицията.
— Какво толкова? Ти какво си мислиш, че изгаря от нетърпение да го балсамират ли? Внуши си, че му правиш добрина — тъкмо ще се поразходи човекът, нещо като последен тур за овации.
Ох, да му се не, види! Затворих. Трябваше да си оставя всички понички само за мен. Както бе тръгнало, си ги заслужавах. Видях, че малкото зелено диодче върху клетъчния телефон мига. Хайде, Рейнджъре, заповтарях си. Звънни отнякъде.
Излязох от входа на кооперацията и продължих нататък. Следващ в списъка ми беше Дъмфи Откаченяка. Къщата му беше в Бърг, на две-три пресечки от нашите. Живееше заедно с още двамина, и те откачени като него. Доколкото знам, работеше нощна смяна, зареждаше някакъв супермаркет. Подозирах, че по това време на деня си седи вкъщи, тъпче се със солети и зяпа по телевизията продълженията на „Стар Трек“.
Завих по Хамилтън, подминах кантората, свърнах при болница „Свети Франциск“ наляво, навлязох в Бърг и закриволичих по тесните улички към Откаченяка. Бърг е жилищен квартал в Трентън, в единия му край е Чамбърсбърг Стрийт, в другия — Италианския квартал. Тук живеят хорица, които още не са забравили националната си кухня. Езикът на жестовете в махалата ни се свежда до средния пръст, насочен към небето. Къщите са скромни. Колите — големи. Прозорците — чисти.
Спрях между две пресечки и пак надзърнах в папката — да се уверя, че не съм сбъркала номера. На тази улица имаше двайсет и три долепени една до друга къщи със стълби, излизащи направо на тротоара. Всяка беше на два етажа. Адресът на Откаченяка беше Грант, номер четирийсет и пет.
Той отвори широко вратата и ме погледна. Беше висок към метър и осемдесет, светлокестенявата му коса беше дълга до раменете и бе сресана на среден път. Откаченяка беше слаб като върлина и бе доста недодялан. Бе облечен с черна тениска на „Металика“ и с дънки с дупки на коленете. Държеше в едната ръка бурканче фъстъчено масло, а в другата — лъжица. Така де, беше време за обяд. Откаченяка пак ме огледа от глава до пети — недоумяваше какво става, после му светна и той се фрасна по темето с лъжицата, оставила върху косата му лепкава бучка фъстъчено масло.