Изведнъж останах без въздух. Не бях погледнала на нещата в такава светлина.
— Той не ми е гадже — натъртих аз. — Преувеличавате значението ми в неговия живот.
— Е, дори и да е така, той си пада кавалер. Латиноамериканец, какво да го правиш! — Столе се разположи на стола зад писалището и се люшна назад. — Би трябвало да насърчиш Маносо да си поприказва с нас. Мичъл и Хабиб може и да изглеждат симпатяги и разбрани момчета, но ще направят каквото им наредя. Всъщност вече се е случвало да вършат големи страхотии. Имаш си куче, нали? — Той се подпря на бюрото и се наведе напред. — Мичъл много го бива да убива кучета. Не че ще убие и твоето, но…
— Кучето не е мое. Само го гледам.
— Просто ти давах пример.
— Губите си времето — отбелязах аз. — Рейнджъра е печен. Не можете да го спипате чрез мен. Нямаме никаква връзка. Съмнявам се някой да има с него връзка, на каквато разчитате.
Столе се ухили и сви рамене.
— Казах ти вече, който не рискува, той не печели. От опит не боли, нали така?
Впих в него непроницаемия поглед на Плъмови, после се обърнах и си излязох.
Мичъл, Хабиб и Джойс се размотаваха на паркинга.
Качих се на буика и тайничко се пипнах между чатала — да не съм се подмокрила. Поех си дълбоко въздух и сложих ръце върху волана. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване. Понечих да завъртя ключа, ала не успях да отлепя длани от кормилото. Продължих да дишам и да издишам. Започнах да си втълпявам, че Артуро Столе си е въздух под налягане. Но нещо не си повярвах. Виж, вярвах, че е голям лайнар. Пък и Хабиб и Мичъл не ми се струваха чак такива главорези.
Всички ме зяпнаха — да видят какво ще направя оттук нататък. Не исках да надушат, че съм се уплашила до смърт, затова и си наложих да пусна волана и да запаля двигателя. Дадох много внимателно на заден, излязох от паркинга, превключих на скорост и подкарах. Съсредоточих се върху шофирането — бавно и сигурно.
Междувременно потърсих Рейнджъра на всички възможни телефони и навсякъде му оставих кратичкото съобщение: „Звънни ми. Незабавно!“ После се обадих и на Каръл Забо.
— Направи ми една услуга — рекох й.
— Каквото кажеш.
— Джойс Барнхард ме следи.
— Ах, вещицата му с вещица! — затюхка се Каръл.
— Следят ме и още двама, с линкълн са.
— Ужас!
— Не се притеснявай — мъкнат се подир мен вече дни наред, а няма убити. — Засега. — Искам да ги разкарам и съм разработила план.
Бях на пет минути път от Каръл. Тя живее в Бърг, на две крачки от нашите. С парите, които бяха събрали на сватбата, двамата с Люби си бяха купили къща и се бяха запретнали да правят деца. След второто момче решиха, че не им трябват повече. И направиха голяма добрина на света. Хлапетата на Каръл са истински бич Божи за махалата — всички са се видели в чудо с тях. Когато пораснат, сигурно ще станат ченгета.
Задните дворчета в Бърг са дълги и тесни. Повечето са оградени. И излизат на задна уличка. На почти всички задни улички е невъзможно две коли да се разминат. Уличката зад къщите по Рийд Стрийт, между Бийл и Сидър, е особено тясна. Помолих Каръл да ме чака на кръстовището на Рийд и Сидър Стрийт. Според замисъла трябваше да отведа Джойс и мушмороците в уличката, а после, веднага щом завия по Сидър, Каръл да изскочи и да препречи платното, уж че колата й нещо се е повредила.
Отидох в Бърг и се помотах още пет минути, та Каръл да заеме позиция. После завих по уличката, всмуквайки Джойс и ония тъпанари след себе си. Излязох на Сидър — Каръл вече ме чакаше там, разбира се. Заобиколих я, тя потегли и спря и всички се озоваха в капан. Погледнах назад да видя какво става — Каръл слезе от автомобила си с още три жени. Моника Кайевски, Гейл Войохович и Анджи Боно. И четирите мразеха Джойс и в червата. Така й се пада!
Колкото до мен, подкарах право към Брод, а оттам — към морето. Нямах никакво намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам Мичъл да убие Боб колкото за да ми натрие носа. Днес Боб… утре и мен.
Навлязох в Дийл и минах бавно покрай къщата на Рамос. Пак опитах да се свържа по клетъчния телефон с Рейнджъра. Никой. Продължих да обикалям по улицата. Хайде, Рейнджър! Погледни през прозореца! Вдън земя ли потъна, да те вземат мътните! Бях на една пресечка от розовата къща и тъкмо се канех да направя обратен завой, когато дясната врата се отвори и в буика скочи Александър Рамос.
— Браво, моето момиче! Не се стърпя и пак дойде, нали!
Ох, да опустее дано! Не го исках в колата си точно сега!
— Добре, че те видях! Щях да превъртя — допълни чичката.
— Божичко, защо не си сложите лепенка срещу тютюнопушене? — възкликнах аз.