Когато спрях на паркинга пред нас, Мичъл и Хабиб ме чакаха. Махнах им, те обаче не отвърнаха. Дори не ми се усмихнаха. Не казаха нищо. Лоша работа.
Качих се по стълбището на втория етаж и забързах към входната врата на апартамента. Присвиваше ме под лъжичката, сърцето ми биеше като обезумяло. Влязох в антрето. Боб ми се нахвърли и аз въздъхнах облекчено. Заключих и проверих и Рекс — да се уверя, че и той е добре. На телефонния секретар имаше дванайсет съобщения. Едното беше мълчание. Прозвуча ми като мълчанието на Рейнджъра. Десет бяха за баба. Последното беше от майка ми.
— Днес ще вечеряме пържено пиле — беше казала тя на телефонния секретар. — Баба ти реши, че сигурно и ти ще искаш да си хапнеш с нас, понеже си нямала в къщата нищо за ядене — докато тя чистела шкафове, Боб изял до шушка хранителните ти запаси. Баба ти казва и че не е зле да го поразходиш, защото бил излапал две кила сливи, които тя току-що била купила.
Погледнах Боб.
Носът му течеше, стомахчето му изглеждаше така, сякаш той току-що е глътнал волейболна топка.
— Майко мила, не изглеждаш никак добре, Боб! — завайках се аз.
Боб се оригна и се изпърдя.
— Я да се поразходим!
Боб започна да диша тежко. От устата му течаха лиги, стомахът му къркореше. Кучето изви гърбина.
— Не! — изкрещях аз. — Не тук!
Грабнах каишката и дамската си чанта и затеглих Боб към стълбището, а после надолу към входа. Не се качихме на асансьора — нямаше за кога да го чакаме. Излязохме навън и тъкмо да прекосим паркинга, когато линкълнът изневиделица потегли и закова пред нас. Мичъл изскочи като тапа от автомобила, блъсна ме на земята и сграбчи Боб.
Докато се изправя, линкълнът вече бе потеглил. Изпищях и хукнах подире му, той обаче вече бе завил по Сейнт Джеймс Стрийт. Не щеш ли, спря като закован. Вратите се отвориха с гръм и трясък и отвътре изхвърчаха Хабиб и Мичъл.
— Боже Господи! — изкрещя Мичъл. — Майко мила! Негодник!
Хабиб си беше запушил устата с ръка.
— Ще взема да се издрайфам. Дори в Пакистан не съм виждал такова чудо.
Боб също изскочи от линкълна и както въртеше опашка, хукна към мен. Стомахчето му пак си беше плоско и хубавко, псето вече не пухтеше и не се лигавеше.
— Поолекна ли ти, мой човек? — попитах го аз и го почесах зад ушите, както обичаше. — Браво на теб! Добро момче.
Очите на Мичъл щяха да изскочат от орбитите, лицето му беше мораво.
— Ще взема да го утрепя това гадно псе! Знаеш ли какво направи? Изсра се насред колата. А после се издрайфа. С какво го храниш? Разбираш ли изобщо от кучета? Ще вземеш да умориш псето.
— Изял е сливите на баба ми — поясних аз.
Мичъл се хвана за главата.
— Без майтап?
Натоварих Боб на Голямата синя птица, заключих вратите и подкарах право през моравата, за да избегна Хабиб и Мичъл.
Майка и баба ме чакаха — току надзъртаха през стъкълцето на вратата. Спрях буика пред къщата.
— Винаги разбираме, че ни идваш на гости — отбеляза баба. — Тая кола се чува от цял километър.
Така си беше.
— Къде ти е якето? — завайка се майка ми. — Не ти ли е студено?
— Не ми беше до якета — отвърнах. — Но тя е дълга и широка. Едва ли ти се слуша.
— На мен ми се слуша — намеси се баба. — Сигурно е голям майтап.
— Първо трябва да се обадя по телефона.
— Ти се обади, а аз ще наредя масата — рече майка ми. — Всичко е готово.
Звъннах от кухнята на Морели.
— Направи ми една услуга — примолих се, след като той вдигна.
— Дадено. Обичам да си ми задължена.
— Би ли се грижил известно време за Боб?
— Ти да не ми пробутваш номера на Саймън?
— Няма такова нещо.
— Защо тогава ми натрисаш Боб?
— Нали знаеш, и ти не можеш да ми обясниш някои неща за полицейската си работа.
— Да.
— Аз пък не мога да ти обясня за моята работа. Най-малкото от кухнята на майка ми.
Баба нахълта при мен.
— С кого говориш, с Джоузеф ли? Кажи му, че имаме пържено пиле и за него, но да побърза, ако иска да си хапне и той.
— Джоузеф не обича пържено пиле.
— Как така да не обичам! — възкликна Джо. — Идвам веднага.
— Не!
Но бе прекалено късно. Той беше затворил.
— Сложете още една чиния.
Баба погледна объркана масата.
— За кого е, за Боб или за Джо?
— За Джо. Боб го боли стомахчето.
— То оставаше да не го боли! — възкликна баба. — Натъпка се като невидял със сливи. А после излапа цяло пликче овесени ядки и кутия бисквити. Докато чаках Луиз, рекох да почистя шкафовете, после ми се наложи да отида до тоалетната и когато се върнах, върху плота вече нямаше нищо.
Погалих Боб по главицата. Тъпичък си беше. Изобщо не можеше да се сравнява с Рекс. Не се беше сетил дори да повърне сливите. Но и той си имаше своите велики мигове. Имаше много сладки кафяви очи. А аз умирам за кафяви очи. И не беше някой нахалник. Не се опитваше да ми смени радиостанцията, нито веднъж не отвори дума и за пъпката ми. Бях си привързана към него. Да ви призная, когато Мичъл ми погна кученцето, бях готова да му извия врата с двете си ръце. Прегърнах Боб. Беше приятно и да го прегръщаш.