— Довечера ще идеш у Джо — обясних му. — Там ще бъдеш в безопасност.
Мама сложи пърженото пиле на масата, донесе и сухари, червено зеле и броколи. Никой нямаше да се докосне до броколите, но въпреки това майка ми задължително ги приготвяше — били полезни за здравето.
Джо влезе и седна до мен на масата.
— Днес върви ли? — попита го баба. — Залови ли убийци?
— Днес не, но за утре храня надежди.
— Наистина ли? — намесих се и аз.
— Е, не съвсем.
— Как мина с Рейнджъра?
Морели си сложи от червеното зеле.
— Както се и очакваше.
— Каза ми да съм се разкарала. И ти ли го искаш?
— Да, но съм достатъчно умен, за да не ти го казвам право в очите. Все едно да ти развея червен парцал. — Той си взе и от пилето. — Война ли си обявила?
— Нещо от този род. Отказах да се крия в някакви безопасни къщи.
— Нима се е стигнало чак до къщи, в които да се криеш?
— Не знам. И на мен ми се видя доста крайно.
Морели плъзна ръка върху облегалката на стола ми.
— Моята къща е безопасна. Елате с Боб да живеете при мен. Пък и си ми задължена.
— Пак ли те е ударил хормонът?
— Предпочитам да не отлагаш.
Телефонът в кухнята иззвъня и баба отиде да вдигне.
— Търсят Стефани — провикна се тя. — Лула е.
— Цял следобед те издирвам под дърво и камък — оплака се тя. — Не отговаряш никъде. Клетъчният ти телефон не работи. Пейджърът също. Какво му е на пейджъра ти?
— Не ми е по джоба да плащам и пейджър, и клетъчен телефон, затова избрах телефона. Какво има?
— Намерили са Синтия Лоти в поршето — мъртва е. За нищо на света няма да се кача в тая проклета кола. Който се е качил в нея, умира.
— Кога е станало? Ти как разбра?
— Намерили са я днес следобед в покрития паркинг на Трета улица. Ние с Кони чухме по полицейската радиостанция. За капак имам и работа за теб. Вини щеше да ни изколи, задето те няма никаква и той няма на кого да възложи случая.
— Ами Джойс? Ами Франки Дефрансес?
— Джойс също се е скрила в миша дупка. Не отговаря на пейджъра. А Франки току-що го оперираха от херния.
— Утре рано сутринта ще дойда в кантората.
— Изключено. Вини каза, че до довечера трябвало да го спипаш тоя негодник, инак щял да хване самолета и край. Вини знае къде е. Даде ми документите.
— Гаранцията колко е?
— Сто хиляди долара. Вини ще ти брои десет на сто.
Замълчи, сърце!
— След двайсетина минути ще мина да те взема.
Върнах се на масата, увих си в салфетка две парчета пиле и ги пуснах в дамската чанта. Прегърнах Боб и мляснах Морели по бузата.
— Трябва да тръгвам — оповестих. — Възложиха ми да заловя един, дето си е просрочил гаранцията.
Морели се вкисна.
— По-късно ще те видя ли?
— Сигурно. Освен да ти се отплатя за услугата, искам да си поговорим за Синтия Лоти.
— Знаех си, че рано или късно ще отвориш дума за това.
Когато отидох у Лулини, тя вече ме чакаше пред къщата.
— Нося всичките бумаги — съобщи ми колежката. — Звучи обещаващо. Нашият човек — казва се Елуд Стигър — е обвинен в производство на дрога. Опитвал се да произвежда в гаража на майка си метамфетамин, но цялата махала се развоняла на оцет. Сигурно някой от съседите е звъннал в полицията. Но както и да е. Майка му е заложила като гаранция къщата, а сега се притеснява, че Елуд ще вземе да драсне в Мексико. В петък, за когато е било насрочено делото, не се е явил в съда, а майката е намерила в чекмеджето с чорапите самолетни билети. И е отишла да го натопи пред Вини.
— Къде ще го търсим тоя мухльо?
— Според милата му майчица бил маниак на тема „Стар Трек“. Довечера имало сбирка на поклонниците на сериала. Майката ми даде и адреса.
Погледнах го и простенах. Беше къщата на Дуги.
— Познавам мъжа, който живее там — обясних на Лула. — Дуги Крупър.
Лула се шляпна по главата.
— Знаех си, че ми е познато отнякъде.
— Докато го залавяме тоя Елуд, не искам да пострада никой — предупредих я аз.
— Дадено, бе човек!
— Няма да нахълтваме като някакви гангстери с насочени пистолети.
— Разбира се, че няма да нахълтваме!
— Всъщност изобщо няма да използваме патлаци.
— Щом настояваш.
Погледнах дамската чанта върху коленете й.