— Вътре има пистолет, нали?
— То се знае, че има.
— А на хълбока носиш ли?
— Глок.
— На глезена?
— Само педалите носят кобури на глезените — отсече Лула.
— Ще оставиш пистолетите в колата.
— Все пак си имаме работа с трекита. Ами ако ни се нахвърлят като Вулкан?
— В колата! — подвикнах аз.
— Мале, я не ми пробутвай тези предменструационни номера! — Лула погледна през прозореца. — Както виждам, у Дуги се вихри купон.
Отпред бяха спрели доста коли, всички прозорци в къщата светеха. Входната врата зееше, пред нея бе застанал Откаченяка. Спрях през няколко къщи и двете с Лула се върнахме при Откаченяка.
— Ей, маце, добре дошла в Трекарама — провикна се той, щом ме видя.
— Какво става тук?
— Дуги завъртя нов бизнес — Трекарама. Сами си го измислихме. Дуги е Трекшефът. Страхотно, нали? Това е бизнесът на новото хилядолетие. Ние сме върхът, така да знаеш, маце. Сама ще се убедиш.
— А каква е тая Трекарама? — поинтересува се Лула.
— Така се казва клубът ни, маце. Това е място за поклонение. Светилище на мъжете и жените, стигнали там, където преди не е стъпвал човешки крак.
— Преди какво?
Откаченяка се загледа прехласнато в небето.
— Преди всичко. Аха!
— Ако искате да влезете, трябва да платите по пет долара — обясни Откаченяка.
Дадох му десетачка и ние с Лула се промушихме през навалицата на вратата.
— Никога през живота си не съм виждала толкова много чалнати накуп — възкликна Лула. — Без онзи Клингън ей там, в горния край на стълбището. Той се ядва.
Огледахме помещението с надеждата да открием по снимката Стигър. Лошото бе, че някои от трекитата се бяха маскирали, бяха се облекли като любимите си герои от „Стар Трек“.
Дуги се завтече да ни посрещне.
— Добре дошли в Трекарама! Ей там, в ъгъла при ромуланите, има ордьоври и разни нещица за пийване, след десетина минути ще пуснем и филмите. Ордьоврите си ги бива. Те са, как да се изразя… бързоразваляща се стока.
Превод: стока, задигната от някой камион, която сега щеше да се развали, понеже Дуги не можеше да върти далаверите.
Лула го чукна с кокалчетата на пръстите си по главата.
— Ей, има ли някой тук? Приличаме ли ти на някакви превъртели поклоннички на „Стар Трек“?
— Ами…
— Дошли сме да поразгледаме — обясних аз на Дуги.
— Значи сте нещо като туристи, а?
— Нямам нищо против да бъда и туристка, ако ме запознаеш с онзи красавец там, с Клингън, де — израдва се Лула.
Глава 13
Ние с Лула влязохме по-навътре в стаята, като си проправяхме път през тарапаната и се оглеждахме за Елуд. Беше на деветнайсет години. Слабичък такъв, с моя ръст. Пясъчноруса коса. Арестуван за втори път. Не исках да го подплашвам. Смятах тихомълком да го изведа и да му надяна белезниците.
— Ей — провикна се Лула, — виждаш ли го онзи дребосък, дето се е предрешил като капитан Кърк? Какво ще кажеш?
Присвих очи и се взрях в другия край на стаята.
— На него прилича — съгласих се аз.
Отидохме през множеството при него и аз попитах:
— Стив? Стив Милър?
Капитан Кърк замига срещу мен.
— Не. Припознали сте се, съжалявам.
— Имам среща с човек, когото не съм виждала никога — поясних аз. — Каза, че щял да бъде облечен като капитан. — Протегнах ръка. — Стефани Плъм.
Онзи се здрависа с мен.
— Елуд Стигър. Право в десетката!
— Майко мила, тук е горещо като в баня — завайках се аз. — Ще поизляза на въздух. Не искате ли да дойдете с мен?
Елуд взе да се озърта припряно, да не би да е изтървал нещо.
— Не знам. Май не. Казаха, че прожекцията ще започне всеки момент.
Поука първа: няма смисъл да ходиш на сборище на трекита, когато започва прожекцията. Имах две възможности. Или още сега да реша въпроса, или да изчакам, докато Елуд си тръгне. Ако той останеше до края и излезеше заедно с всички, щях да видя зор.
При нас дойде Откаченяка.
— Бре, бре, бре, кого виждат очите ми! Много се радвам, че вие двамата се погаждате. Напоследък на Елуд му се стъжни животът. Обърка нещо конците и го тикнаха на топло. За нас това бе голям удар.
Очите на Елуд се въртяха, сякаш главата му беше на пружинна.
— Кога ще почне тая прожекция? — подвикна той. — Дошъл съм само заради филмите.
Откаченяка отпи от питието си.
— Елуд си живееше като царче, събираше пари да следва, но после му отнеха лиценза. Какъв срам! Какъв срам!
Елуд се подсмихна.
— Никога не съм имал лиценз — уточни той.
— Голям късмет извади, че се запозна със Стеф — продължаваше да плямпа Откаченяка. — Направо не знам какво щяхме да правим ние с Дуги без Стеф. Повечето агенти, издирващи хора, нарушили съдебната гаранция, ще те откарат с ритници по тъпия задник право в панделата, докато нашата Стеф…