— Забравих си датата, когато трябва да се явя в съда!
Голям образ беше тоя Откаченяк! Как да не ти стане симпатичен! Усмихнах му се въпреки всички гадости, които днес ми се бяха струпали.
— Точно така, трябва пак да ти платим гаранцията, за да ти насрочат друг ден.
Следващия път смятах да му дойда на крака и да го откарам чак до съда. Един вид да се вживея в ролята на грижовната квачка.
— И как ще стане това?
— Ще дойдеш с мен в участъка и ще уредим нещата.
— Кофти момент си улучила, маце. Тъкмо гледам ретроспективата на „Роки и Булуинкъл“. Не може ли някой друг път? Всъщност знаеш ли какво, я остани да обядваме заедно, тъкмо ще си догледаме филма.
Погледнах лъжицата в ръката му. Нямаше да се учудя, ако това бе единствената лъжица в къщата.
— Благодаря за поканата — отвърнах. — Но обещах на мама да обядвам с нея.
Нещо, познато в живота като малка опашата лъжа.
— Колко мило от твоя страна! Да обядваш с майка си.
— Какво ще кажеш да отскоча да хапна и някъде след час да се върна да те взема?
— Страхотно! Ще ти бъда много признателен, маце.
Сега, като се замислех, нямаше да е никак зле да изнудя майка да ме нахрани. Освен обяд щях да получа на тепсия и всички клюки за пожара.
Оставих Откаченяка с неговата ретроспектива и тъкмо да отворя вратата на колата, когато до мен спря черен линкълн.
Левият преден прозорец се смъкна и от там ме погледна някакъв мъж.
— Вие Стефани Плъм ли сте?
— Да.
— Искаме да си побъбрим с вас. Качете се.
Как ли не! Да не ми е изпила чавка акъла, та да се качвам в служебна кола на мафията с двама непознати типове вътре, единият от които беше пакистанец с втъкнат в колана на панталона патлак, поприкрит криво-ляво от увисналото му шкембе, а вторият приличаше на Хълс Хоган, само че подстриган на канадска ливада.
— Мама ми е казвала никога да не се возя с непознати.
— Не сме чак толкова непознати — възрази Хълс. — Най-обикновени момчета сме. Нали, Хабиб?
— Ами да — потвърди Хабиб, като се наведе към мен и се ухили, при което лъсна златен зъб. — Във всяко едно отношение сме си най-обикновени.
— Какво искате? — попитах ги аз.
Мъжът, който не караше, въздъхна тежко.
— Значи отказвате да се качите в колата, така ли?
— Така.
— Добре тогава. Ето каква е работата. Търсим един ваш приятел. Или може би вече не ви е приятел. Може би и вие го търсите.
— Нещо такова.
— Та си рекохме — защо да не се сработим! Да станем комбина.
— А, без тия!
— В такъв случай ще се наложи да ви следим. Решихме да ви предупредим, да не би да се притесните.
— Кои сте вие?
— Това там зад волана е Хабиб. А аз съм Мичъл.
— Не, друго имах предвид. За кого работите?
Бях почти сигурна, че вече знам отговора, но защо за всеки случай да не попитам?
— Предпочитаме да не разкриваме името на своя работодател — поясни Мичъл. — Пък и на вас то не ви говори нищо. За вас е важно да разберете, че не бива да затаявате нищо, понеже ще вземем да се ядосаме.
— Да, а ядосаме ли се, ставаме неприятни — допълни Хабиб и ми се закани с пръст. — С нас шега не бива. Нали? — попита той Мичъл. — Ако ни ядосате, ще ви изкормим и ще покрием с червата ви целия паркинг през закусвалнята на братовчед ми Мохамед „711“.
— Ти да не си превъртял? — тросна се Мичъл. — Няма да покриваме никакви паркинги с черва. А дори и да покриваме, няма да е паркингът пред „711“ — от там в неделя си купувам вестник.
— Добре де, няма — склони Хабиб. — Тогава бихме могли да направим нещо от сексуално естество. Бихме могли да извършим с нея забавни деяния, сексуални перверзни… много, много пъти. Ако живееше в моята страна, щеше да бъде опозорена за цял живот, всички щяха да странят от нея като от прокажена. Но тъй като тя безспорно е покварена извратена американка, сто на сто ще се израдва на перверзните деяния, които ще й причиним. Я чакай! Можем и да я осакатим, за да й стане неприятно.
— Ей, нямам нищо против осакатяването, но без сексуални деяния — отсече Мичъл. — Аз съм семеен мъж, надуши ли ме жената, ще ми се стъжни играта.
Глава 2
Вдигнах ръце.
— Казвайте какво искате, де!
— Искаме твоето приятелче Рейнджъра и знаем, че го търсиш — поясни Мичъл.
— Изобщо не търся Рейнджъра. Вини го възложи на Джойс Барнхард.
— Не я знам коя е тая Джойс. Все едно ми говориш за Баба Меца — рече Мичъл. — Затова пък познавам теб. И ти казвам, че търсиш Рейнджъра. И щом го намериш, ще ни съобщиш. И ако не вземеш присърце тая… тая отговорност, ще има горчиво да съжаляваш.