Входната врата се отвори с гръм и трясък и в кантората влезе Джойс Барнхард.
— Ще ми платиш! — изсъска ми тя. — Ще има горчиво да съжаляваш, че си ми се изпречила на пътя.
Лула и Кони завъртяха глави към мен и ме погледнаха изпитателно — какво пак е станало?
— Каръл Забо и едни други приятелки ми се притекоха на помощ: завързали Джойс гола-голеничка за дърво и я оставили да виси там.
— Само да не почнеш да ми стреляш тук! — предупреди Кони Джойс.
— Няма да се отърве с едната стрелба — успокои я Джойс. — Искам нещо повече. Искам Рейнджъра. — Тя ме погледна с присвити очи. — Знам, че двамата сте дупе и гащи. Ето защо ти препоръчвам да се възползваш от това и да ми го доставиш. Не ми ли го доведеш до двайсет и четири часа, като нищо ще натопя твоята приятелка Каръл Забо — ще я обвиня в отвличане.
Джойс се фръцна и заситни с тънките си токчета към вратата.
— Мамка му! — изсумтя Лула. — Пак се развоня на сяра.
Кони ми връчи чека за Елуд.
— Каква дилема!
Взех чека и го пуснах в дамската си чанта.
— Имам толкова дилеми, че вече им изгубих края.
Грохналата госпожа Бестлър се возеше на асансьора, по-точно, беше се вживяла в ролята на човек, който го обслужва.
— Нагоре сме! — оповести тя. — Дамски чанти, бельо… — Наведе се напред в инвалидната количка и се вторачи в мен. — О, салонът за разкрасяване е на втория етаж.
— Чудесно — отвърнах аз. — Тъкмо натам съм тръгнала.
Когато влязох в апартамента, вътре беше тихо. Одеялата бяха най-старателно сгънати и подредени върху канапето. Върху една от възглавниците беше оставена бележка с една-едничка дума:
После.
Затътрих се в банята, съблякох се и си измих косата — няколко пъти. Облякох си чисти дрехи, после си изсуших косата със сешоара и криво-ляво я вързах на конска опашка. Звъннах на Морели да проверя как е Боб — бил добре, пазел го съседът. След това се спуснах в сутерена и помолих Дилън да среже веригата на белезниците, та втората халка да не се клатушка върху китката ми.
После вече нямах какво да правя. Не ми бяха възложили да ловя никого с просрочена съдебна гаранция. Нямах куче, което да разхождам. Нямах кого да следя, нямаше и къщи, в които да прониквам с взлом. Можех да намеря ключар, който да ми махне белезниците, но още се надявах да взема ключа от Рейнджъра. Довечера смятах да го предам на Джойс. По-добре това, отколкото отново да разубеждавам Каръл да не скача от моста. Вече ми беше дошло до гуша да я спасявам от водния й гроб. Пък и не беше кой знае каква философия да предам Рейнджъра. Единственото, което трябваше да направя, бе да уговоря среща. Да му кажа, че искам да ми махне белезниците, и той щеше да ми дойде на крака. После щях да го зашеметя с газовия пистолет и да го доставя на Джойс. След това, разбира се, щях да измисля някакъв подъл план, за да го освободя. За нищо на света нямаше да допусна да го тикнат зад решетките.
Тъй като до вечерта нямаше с какво да се заема, реших да почистя клетката на хамстера. А сетне може би и хладилника. А защо не и банята… Не, бе малко вероятно. Прехвърлих Рекс в голяма купа за спагети върху кухненския плот. Той замига, стреснат от ярката светлина — беше много недоволен, че са му нарушили съня.
— Извинявай, мой човек — рекох му аз. — Налага се да ти почистя хасиендата.
След десет минути Рекс отново си беше в клетката — сновеше като обезумял, понеже всичките му скрити съкровища сега бяха в черната найлонова торба за боклук. Дадох му орехче и стафидка. Хамстерът отнесе стафидката в новата си кутийка от супа и повече не го видях.
Погледнах от прозореца на хола към подгизналия паркинг. Още нямаше и следа от Хабиб и Мичъл. Всички коли долу бяха на съседи. Това ми беше само добре дошло. Можех да си хвърля спокойно боклука. Сложих си якето, грабнах плика с хамстерското леговище и прекосих на бегом стълбищната площадка.
Госпожа Бестлър още беше в асансьора.
— О, сега, миличка, изглеждаш много по-добре — отбеляза тя. — Няма нищо по-прекрасно от това да прекараш час-два в козметичен салон. — Асансьорът слезе на партера, вратата се отвори и аз изскочих навън. — Качваме се нагоре — изтананика госпожа Бестлър. — Мъжка конфекция, трети етаж.
Вратата се плъзна и се затвори.
Прекосих входа, отидох при задната врата и поспрях, за да си сложа качулката. Продължаваше да вали като из ведро. Водата се събираше на локвички по лъскавия асфалт и се нанизваше на мъниста по колите на старците, току-що намазани с вакса. Навела глава, излязох навън и забързах през паркинга към боклукчийския контейнер.
Метнах плика с боклука вътре и се озовах лице в лице с Хабиб и Мичъл. Бяха вир-вода, изглеждаха свирепо.