— Вие пък откъде се взехте? — възкликнах аз. — Не ви видях колата.
— Спрели сме в пресечката — обясни Мичъл и ми показа пистолета си, — където сега отиваш и ти. Тръгвай!
— А, без тия! — сопнах се аз. — Ако ме простреляш, Рейнджъра няма да има стимул да се занимава със Столе.
— Криви са ти сметките — изсъска Мичъл. — Той няма да има стимул само ако те убием.
Беше прав.
Боклукчийският контейнер беше в дъното на паркинга. Заситних през наквасената от дъжда морава — едвам се държах на крака, от страх не можех да мисля. Къде ли се бе запилял Рейнджъра точно сега, когато имах нужда от него? Защо не беше тук и не настояваше да ме заведе някъде, където ще бъда в безопасност? Сега, когато бях почистила клетката на хамстера, на драго сърце щях да му се подчиня.
Мичъл пак караше комбито на грижовната майка. Явно не им вървеше с линкълна. Но едва ли беше особено разумно да подхващам точно тази тема.
Хабиб ме натика на задната седалка. Уж беше с дъждобран, а беше мокър до кости. Явно ме бяха дебнали иззад храстите пред блока. Беше без шапка, от косата му се стичаше вода, която капеше отзад във врата му и по лицето му. Той избърса с длан лицето си. Явно никой не се притесняваше, че комбито вече е мокро и отвътре.
— И сега какво? — попитах аз, като се мъчех гласът ми да звучи нормално.
— Без излишни въпроси! — тросна се Хабиб. — Сега ще си траеш.
Не бе никак добре да си трая, понеже така ми оставаше време да мисля. А мислите ми не бяха особено приятни. Не ме чакаше нищо хубаво. Опитах се да не давам воля на чувствата си. Страхът и съжаленията нямаше да се увенчаят с добро. Не исках и въображението ми да се развихря. Може би ставаше въпрос за поредната среща с Артуро. Нямаше смисъл предварително да се паникьосвам. Съсредоточих се върху дишането си. Дълбоко и равномерно. Ето, поемам кислород. Започнах да си повтарям наум: „О-о-ом!“ Веднъж гледах по телевизията как една го прави — отразяваше й се много добре.
Мичъл подкара на запад по Хамилтън, към реката. Прекоси Брод и свърна към квартал, нарочен за промишлена зона. Спря на паркинг пред триетажна тухлена постройка, където навремето се е помещавал машиностроителен завод и която сега пустееше. Отпред беше сложена табела: „Продава се“, но на мен ми се стори, че си е висяла там най-малко от сто години.
Мичъл паркира и слезе. Отвори вратата и ми показа с дулото на пистолета да слизам. Хабиб ни последва. Отключи страничния вход на сградата и ние тримата нахълтахме вътре. Беше тъмно и влажно. Осветлението беше мъждиво, идваше откъм тесни кабинети с отворени врати и мръсни прозорци. Тръгнахме по къс коридор и се озовахме в нещо като фоайе. Плочките под краката ни потракваха — явно се бяха отлепили, помещението беше празно, ако не се броят двата метални сгъваеми стола и малкото издрано дървено писалище. Върху бюрото беше сложен кашон.
— Сядай — нареди ми Мичъл. — Вземи си стол.
Съблече си якето и го метна върху бюрото. Хабиб стори същото. Ризите им не бяха кой знае колко по-сухи от якето и дъждобрана.
— Чуй сега какъв е планът — подхвана Мичъл. — Ще те зашеметим с газовия пистолет и докато си в несвяст, ще ти кръцнем с ей тия ножици пръста. — Той извади от кашона ножиците и ми ги показа. — Така ще имаме какво да пратим на Рейнджъра. После стоим с теб и чакаме какво ще се случи. Ако той реши да се спазарим, ние сме насреща. Ако обаче не прояви интерес, сигурно ще ти видим сметката.
Ушите ми пищяха, затова тръснах глава.
— Я чакайте — извиках. — Имам няколко въпроса.
Мичъл въздъхна.
— Жените винаги имат въпроси.
— Дали да не й отрежем и езика? — предложи Хабиб. — Понякога действа. В нашето село се справяхме блестящо.
Вече ми се струваше, че е излъгал, че е пакистанец. От думите му човек оставаше с впечатлението, че неговото село е някъде в пъкъла.
— Господин Столе не спомена нищо за езика — възрази Мичъл. — Ами ако е решил да го запази за по-нататък?
— Къде ще ме държите? — попитах аз Мичъл.
— Тук. Ще те заключим в кенефа.
— Ами кръвта?
— Какво кръвта?
— Ако ми изтече и аз умра? Как тогава ще се спазарите с Рейнджъра?
Те се спогледаха. Не се бяха сетили за това.
— За пръв път ще режа пръсти — сподели Мичъл. — Обикновено или пребивам заложниците, или просто ги очиствам.
— Не е зле да набавите бинтове и нещо дезинфекциращо.
— Да, наистина няма да е зле — съгласи се Мичъл. После си погледна часовника. — Нямам много време. Трябва да върна колата на жена ми, ще ходи да прибере децата от училище. Само това оставаше да киснат под проливния дъжд.