— На Брод Стрийт има аптека — обади се Хабиб. — Можем да се отбием и да купим нещата.
— Вземете ми и тиленол — помолих аз.
Всъщност обаче не ми трябваха никакви бинтове и никакъв тиленол. Трябваше ми единствено време. Сполети ли те беда, ти трябва точно това: време. Време, през което да се надяваш, че не е истина. Време нещата да се наредят. Време да установиш, че е станала грешка. Време, през което Бог да се намеси.
— Добре тогава — склони Мичъл. — Влизай в клозета, ей там!
Помещението беше тясно като кутийка — бе само метър и двайсет на два метра и нямаше прозорец. Тоалетна чиния. Мивка. И нищо друго. Отвън на вратата се мъдреше катинар. Не изглеждаше нов, та реших, че не съм първата, държана като заложница тук.
Влязох в стачката, ония кретени затвориха вратата и ме заключиха вътре. Долепих ухо до рамката.
— Да ти призная, вече ми се гади от тая работа — сподели Мичъл. — Толкова ли не можеше да го направим в ден, когато не вали? Навремето се наложи да очистя един — казваше се Алвин Маргучи. Беше кански студ, пистолетът ми замръзна, та се видяхме принудени да го пребием до смърт с лопатата. А после, когато отидохме да копаем гроб, пръстта беше твърда на камък. Издънка след издънка, ще знаеш!
— Наистина непосилен труд — завайка се и Хабиб. — Виж, в моята страна се ядва — там си е по-топличко и пръстта е пръхкава. Често не ни се налага дори да копаем, Пакистан е планинска държава, под път и над път има клисури, хвърляш там мъртвеца и готово! Чиста работа!
— Е, и ние имаме реки, но труповете изскачат на повърхността и това не е много хубаво.
— Знам — подкрепи го Хабиб. — Изпитвал съм го на собствен гръб.
Стори ми се, че си тръгват — чух как вратата в дъното на коридора се отваря и се затваря. Опитах се да отворя вратата на клозета. Огледах се. Известно време дишах дълбоко. Пак се огледах. Наложих си да мисля. Чувствах се като Мечо Пух, който беше Мече с Малко Мозък. Помещението беше тясно като дядовата ръкавичка и много гадно — с мръсна мивка, мръсна тоалетна чиния и мръсен линолеум на пода. Стената до мивката беше подгизнала, при тавана имаше мокро петно. Вероятно канализацията течеше. Тук строителството не бе от най-качественото. Сложих ръка върху стената и усетих как тя поддава.
Бях с кубинки с огромни грайфери и яка подметка. Опрях дупе о мивката, изритах с все сила стената и кракът ми се показа откъм другата страна. Избухнах в смях, после се усетих, че плача. Но нямах време за истерии. Трябваше час по-скоро да се омета оттук.
Хванах се отстрани за зейналата дупка и в ръцете ми останаха парчета мукава. Така направих доста приличен отвор между гредореда. Заех се и със съседната стена. След броени минути бях разрушила достатъчно от стените, за да се провра през отвора. Ноктите ми се бяха изпочупили, пръстите ми кървяха, затова пък вече стоях в тесния съседен кабинет — бях се измъкнала от клозета. Опитах се да отворя вратата. Беше заключено. Божичко, ами ако се наложи да се измъквам, като рутя наред стените в гадната сграда! Я чакай, смотанячко такава! Та нали в кабинета има прозорец! Поех си дълбоко въздух. Не бях във върхова мисловна форма. Бях се вцепенила от страх. Опитах да отворя прозореца, той обаче не се и помръдна. Явно не го бяха отваряли от цяла вечност. По ръкохватката имаше най-малко сто пласта боя. В стаята нямаше никакво обзавеждане. Свалих си якето, омотах го около ръката си и фраснах с него прозореца. Разчистих криво-ляво стъклата и надзърнах навън. Не беше никак ниско, но вероятно щях да успя да скоча, без да се пребия. Изух си кубинката и с нея махнах стъклата, които продължаваха да стърчат от черчевето — така нямаше да се порежа повече от необходимото. Пак си нахлузих обувката, прехвърлих крак през рамката на прозореца и го яхнах.
Гледаше към улицата. Моля ти се, Боже, не допускай Мичъл и Хабиб да минат оттук точно когато скачам от прозореца! Впих пръсти в черчевето и се отпуснах бавно над улицата. Накрая скочих и се приземих на крака, после обаче тупнах на задник. Известно време лежах замаяна насред тротоара, а дъждът плющеше и плющеше по лицето ми.
Поех си дълбоко въздух, изправих се и хукнах. Прекосих улицата, свърнах по пресечката и пресякох още една улица. Нямах представа къде отивам. Важното бе да се отдалеча възможно най-много от проклетата тухлена постройка.
Глава 14
Спрях да си поема дъх и се превих одве, а после присвих очи — толкова силно ме боляха дробовете. На колената дънните ми бяха скъсани, самите ми колена бяха разкървавени от стъклата. И двете ми длани бяха порязани. В суматохата и бързината си бях изгубила якето. Бях го омотала около ръката си, за да избия стъклото, и после го бях забравила. Бях облечена по тениска и бархетна риза отгоре, които сега бяха вир-вода. Зъбите ми тракаха къде от студ, къде от страх. Долепих се до стената и се заслушах през плисъка на дъжда в автомобилите, които профучаваха само на две крачки оттук, по Брод.