Погледнах надолу към изпъкналите под тясната тениска гърди и щръкналите зърна.
— Понякога ходя без бельо.
— Никога не ходиш без бельо.
— Откъде знаеш?
— Даден от Бога талант.
Беше с обичайните си дрехи: широки черни панталони, пъхнати в черни кубинки, черна тениска и черно яке. Свали якето и ме заметна с него. Беше топло от тялото му и дъхтеше на море.
— Май прекарваш доста време в Дийл, а? — попитах аз.
— И сега би трябвало да съм там.
— А кой следи вместо теб Рамос?
— Танк.
Още държеше якето, кокалчетата на пръстите му докосваха лекичко гърдите ми — проява по-скоро на чувството му за собственост, отколкото на сексуална агресия.
— И как ще го направиш? — попита тихо Рейнджъра.
— Кое?
— Как ще ме заловиш? Нали заради това е цялата дандания?
Да, смятах да направя точно това, но Рейнджъра ми беше взел играчките. А и сега не бях в настроение да го залавям — Каръл да си троши главата, какво ми влиза на мен в работата, не съм длъжна непрекъснато да я спасявам! Долепих длани до корема на Рейнджъра, който продължаваше да ме греда вторачено. Подозирах, че чака да му отговоря, в момента обаче си имах по-неотложен проблем. Не знаех накъде да плъзна длани. Дали нагоре? Или пък надолу? Искаше ми се да е надолу, но така той щеше да остане с впечатлението, че съм прекалено напориста и лесна.
— Стеф!
— А?
Още държах дланите си до корема му и усетих, че той се смее.
— Мирише ми на изгоряло, моето момиче. Да не би да мислиш?
Но гореше не мозъкът ми, а нещо друго. Плъзнах още малко връхчетата на пръстите си.
Рейнджъра поклати глава.
— Не ме насърчавай. Сега не му е времето. — Дръпна дланите ми и пак погледна раните по тях. — Това от какво ти е?
Разказах му за Хабиб и Мичъл и как съм офейкала от фабриката.
— Артуро Столе си заслужаваше Хомър Рамос — отбеляза Рейнджъра.
— Не знаех. Всички ме държат в неведение!
— От доста години Столе се занимава с незаконно осиновяване и емиграция. Използва връзките си в Източна Азия и вкарва в страната млади момичета — те проституират и раждат деца, които после срещу баснословни суми биват давани за осиновяване. Преди половин година му хрумна да използва същите връзки, за да вкарва заедно с мацките и дрога. Лошото е, че нагази в чужди води. Затова и се сдуши с Хомър Рамос, прословут със своята глупост и с това, че вечно е закъсал за мангизи — да му препира парите. Въобразяваше си, че другите мафиоти, на които мъти водата, няма да посегнат на сина на Александър Рамос.
— А ти какво общо имаш с всичко това?
— Аз съм нещо като арбитър. Човек за връзка между различните мафиотски групи. Всички, включително държавата, предпочитат да избегнат войната между престъпните кланове. — Пейджърът му изпиука и той погледна екранчето. — Трябва да се връщам в Дийл. Имаш ли в арсенала си някакво тайно оръжие? Ще направиш ли последен опит да ме спипаш?
Виж го ти него колко хитър бил!
— Мразя те — извиках му.
— Не, не ме мразиш — отвърна Рейнджъра и ме целуна лекичко по устните.
— Защо прие да се срещнем?
За миг погледите ни се срещнаха. И после Рейнджъра ми щракна белезниците. Този път и върху двете ръце, при това зад гърба!
— Лайнар! — изкрещях му.
— Съжалявам, но си голяма досадница. От притеснения за теб не мога да си върша работата. Ще те поеме Танк. Ще те заведе на безопасно място и ще те наглежда, докато нещата се изяснят.
— И дума да не става! Каръл пак ще се качи на моста.
Рейнджъра се свъси.
— Каръл ли?
Разказах му за Каръл и Джойс и как Каръл не иска да я снимат с охранителната камера, докато пишка, и че този път за всичко съм виновна аз.
Рейнджъра си удари главата о кантонерката.
— Защо точно на мен! — простена той.
— Нямаше да допусна Джойс да те отведе в участъка — взех да го утешавам аз. — Щях да те заведа при нея, а след това все щях да измисля начин да те измъкна.
— После сигурно ще съжалявам горчиво, но ще те пусна, да не би, не дай Боже, Каръл да скочи от моста. Само че до утре сутринта да уредиш нещата с Джойс, след това идвам да си те прибера. И ми обещай най-тържествено, че няма да припарваш до Артуро Столе или до някого с името Рамос.
— Обещавам.
Прекосих града и отидох у Лулини. Тя живееше на втория етаж, прозорците й гледаха към улицата и сега светеха. Нямах телефон, затова отидох и звъннах от домофона. Един от прозорците над мен се отвори и от него надзърна Лула.
— Какво?
— Аз съм, Стефани.
Тя ми метна ключ и аз влязох във входа.
Лула ме чакаше на стълбищната площадка.