Заведе ме в кухнята и затисна раната с няколко хартиени салфетки.
— Опитай се да я позачистиш, а аз ще потърся лейкопласт.
— Лейкопласт ли! Я не се занасяй! Това е рана от огнестрелно оръжие!
Рейнджъра се върна с домашната ми аптечна, лепна върху раната парче лейкопласт, сложи отгоре марля и я омота с бинт. Отстъпи назад и ми се ухили.
— Виждаш ми се бледичка.
— Мислех си, че ще умра. Кретенът му с кретен щеше да ми тегли куршума и окото му нямаше да мигне.
— Но не го направи — възрази Рейнджъра.
— А ти някога мислил ли си, че ще умреш?
— Много пъти.
— И?
— И не умрях. — Звънна от телефона ми на Морели. — У Стеф съм. Спипахме Хомър Рамос, чакаме те. Не е зле да дойдеш с полицейски автомобил. Стефани е ранена в ръката. Куршумът само я е одраскал, но нека за всеки случай я прегледат.
Рейнджъра ме прегърна през раменете и ме притегли към себе си. Отпуснах глава върху гърдите му, а той завря нос в косата ми и ме целуна точно над ухото.
— Добре ли си? — попита ме.
Изобщо не бях добре. Бях възможно най-недобре. Аха, и да изпадна в истеричен пристъп.
— Разбира се, че съм добре — рекох му.
Усетих го как се подсмихва.
— Лъжкиня.
Морели ме намери в болницата.
— Добре ли си?
— Преди петнайсет минути Рейнджъра ми зададе същия въпрос и отговорът е — не. Сега обаче ми поолекна.
— Как е ръката?
— Не е болка за умиране. Чакам да ме прегледат.
Морели вдигна дланта ми и я целуна.
— Докато идвах насам, на два пъти ми се стори, че сърцето ми ще спре.
От целувката ме присви под лъжичката.
— Добре съм, наистина.
— Трябваше да се уверя с очите си.
— Ти ме обичаш — рекох му аз.
Усмивката му помръкна, той кимна.
— Обичам те.
И Рейнджъра ме обичаше, но по друг начин. Мястото му в живота ми беше друго.
Вратата на чакалнята се отвори с гръм и трясък и при нас нахълтаха Кони и Лула.
— Чухме, че са те ранили с огнестрелно оръжие — провикна се Лула. — Какво става, бе жена?
— Майчице, вярно било — затюхка се Кони. — Я си погледни ръката! Как се докара до тоя хал?
Морели се изправи.
— Искам да съм в участъка, когато доведат Рамос. А сега, след като дойдоха подкрепленията, имам чувството, че тук съм излишен багаж. Звънни ми веднага щом те прегледат.
Реших от болницата да отида у нашите. Морели още беше зает — разпитваше Хомър Рамос, а на мен не ми се седеше сама. Помолих Лула да се отбие у Дуги, за да си взема фланела, която да облека над тениската.
Дуги и Откаченяка бяха в хола, гледаха нов-новеничък телевизор с огромен екран.
— Ей, маце, ела да видиш какъв телевизор! — посрещна ме с възглас Откаченяка. — Убиец е, нали?
— Пък аз си мислех, че сте приключили с обирите.
— Точно това му е изумителното — поясни Откаченяка. — Току-що си го купихме. Дори не сме го задигнали. Неведоми са пътищата Господни, ще знаеш. Тъкмо бяхме решили, че бъдещето ни е отишло на кино, и хоп! — получихме наследство.
— Честито! — поздравих ги аз. — Кой е умрял?
— Точно там е работата, че никой — допълни Откаченяка. — Нашето наследство не носи привкуса на трагедията. Получихме наследството като подарък. Представяш ли си? Ние с Дуги извадихме късмета в неделя да шитнем една кола и я закарахме да я поизмият, все пак да има представителен вид пред клиента. Докато бяхме на автомивката, цъфна и една блондинка, караше сребристо порше. И се запретна да си чисти автомобилчето, все едно е въпрос на живот и смърт. Ние останахме да погледаме. Оная, моля ти се, извади от багажника някакъв сак и го хвърли на боклука. Нов-новеничък такъв. Ние с Дуги я попитахме дали има нещо против да го приберем. А тя, моля ти се, разправя, че бил отвратителен и да сме правели с него каквото ни хрумне. Та прибрахме, значи, ние сака, донесохме го тук и съвсем го забравихме, чак днес сутринта се сетихме за него.
— А когато го отворихте, видяхте, че вътре е фрашкано с мангизи — довърших аз вместо него.
— Бре! Ти пък откъде знаеш?
— Досетих се.
Когато отидох у нашите, майка ми беше в кухнята. Свиваше зелеви сармички. Те далеч не са ми най-любимото нещо на тоя свят. Всъщност не е честно да правя такива сравнения. Най-любимото ми нещо сигурно е ананасова торта с цяла камара бита сметана — къде ти сармичките ще се мерят с торта!
Мама заряза готвенето и ме погледна.
— Какво ти е на ръката? Защо я държиш така?
— Раниха ме с пистолет, но…
Майка ми припадна. Пльос, и се свлече на пода, както държеше голямата дървена лъжица.
Ами сега!
Навлажних кърпата за съдовете и й я долепих до челото — след малко тя дойде на себе си.