— Какво се е случило? — попита ме.
— Припадна.
— Друг път съм припаднала. Аз не припадам никога. — Седна на пода и пак допря влажната кърпа до лицето си. — А, да, сега си спомних.
Помогнах й да седне на един от столовете в кухнята и сложих да се топли вода, за да й направя чай.
— Раната тежка ли е? — поинтересува се майка ми.
— Не, само драскотина, пък и негодникът му с негодник вече е зад решетките. Всичко е наред.
Да, всичко беше наред, ако не броим тази малка подробност, че ми се гадеше, сърцето ми току прескачаше и на мен хич не ми се прибираше вкъщи.
Занесох кутията с курабийките на масата и сложих чая пред мама. Седнах срещу нея и си взех курабийка. Шоколадова. Много полезна за здравето, ще знаете. Майка ми ги беше поръсила със счукани орехи, а те съдържали белтъчини, нали така?
Входната врата се отвори и се захлопна и пред нас в цялата си прелест изникна баба.
— Готово! Взех си шофьорския изпит!
Майка ми се прекръсти и пак си сложи на челото мократа кърпа.
— Защо ръката ти е такава издута под ръкава? — поинтересува се баба.
— Защото е превързана. Днес ме раниха с огнестрелно оръжие.
Баба се ококори.
— Не думай! Страхотно! — Притегли стол и седна при нас на масата. — Хайде, разправяй! Кой те рани?
Но преди да съм успяла да й отговоря, телефонът се раззвъня. Обаждаше се Мардж Дембовски — да кажела, че щерка й Деби, медицинска сестра в болницата, й се била обадила да й съобщи, че съм ранена. После се обади и Джулия Крузели — да кажела, че синът й Ричард, който беше ченге, току-що й бил разправил всичко от игла до конец за Хомър Рамос.
Преместих се от кухнята в хола и съм заспала пред телевизора. Когато се събудих, видях пред себе си Морели, цялата къща вонеше на зелеви сармички, а ръката ме болеше, та не се търпеше.
Морели ми беше донесъл ново яке — без дупка от куршум върху ръкава.
— Време е да се прибираме вкъщи — оповести той и криво-ляво напъха ръката ми в ръкава на якето.
— Аз съм си вкъщи.
— В моята къща, де.
В къщата на Морели. Какво по-хубаво от това! Там бяха и Рекс с Боб. Там щеше да бъде и Морели — мечта!
Майка ми тръсна на масичката пред нас огромен плик.
— Сложила съм ви сармички, пресен хляб и малко курабийки.
Морели взе плика.
— Умирам за сармички — каза той. Майка ми остана много доволна.
— Наистина ли обичаш зелеви сармички? — попитах го вече в колата.
— Обичам всичко, дето не съм го готвил аз.
— Какво стана с Хомър Рамос?
— Надмина и най-дръзките ни мечти. Голям лайнар, ще знаеш. Натопи всички до последния човек. Александър Рамос е трябвало да го убие още когато се е родил. Не само това, ами спипахме като утешителна награда и Хабиб и Мичъл — казахме им, че са обвинени в отвличане, и те изпяха всичко за Артуро Столе.
— Имал си ужасен следобед.
— А, не, денят беше прекрасен. Ако не броим това, че теб те раниха.
— Кой е убил Макарони?
— Хомър. Столе пратил Макарони да вземе поршето — предполагам, за да си върне поне част от дълга. Хомър обаче го спипал в колата и му теглил куршума. После се паникьосал и духнал от къщата.
— И сигурно е забравил да включи алармата.
Морели се ухили.
— Да. Било му станало навик да опитва стоката, която пренасял за Столе, и не бил в час. Бил друсан и съвсем му изхвърчало от главата да включи алармата. Така Рейнджъра успял да влезе необезпокояван в къщата. И не само той, но и Макарони. После и ти. Съмнявам се, че Ханибал си е давал сметка колко е загазил. Въобразявал си е, че Хомър седи мирно и кротко в градската къща, друса си се и си трае.
— Да де, но Хомър си е мижитурка.
— Точно така, мижитурка. След като застрелял Макарони, си глътнал езика от страх. Бил толкова друсан, че си въобразил как ще се укрие и без помощта на Ханибал, затова и се върнал в къщата да си прибере мангизите. Но мангизите вече ги нямало.
— А Ханибал е пратил мутрите си да претърсват педя по педя щата с надеждата да открият Хомър.
— Все си е някаква утеха, че са изгубили толкова време в опити да открият малкия негодник.
— А парите? — попитах аз. — Някой знае ли какво е станало със сака, натъпкан догоре с мангизи?
Някой, освен мен, де.
— Една от великите загадки на живота — отбеляза философски Морели. — Според всеобщото мнение Хомър ги е скрил някъде, докато е бил друсан, и после не е могъл да се сети къде ги е сложил.
— Звучи логично — подкрепих го аз. — Точно така, забравил е къде ги е забутал.
Защо пък Дуги и Откаченяка да не се порадват на парите? Ако държавата ги конфискуваше, щяха да потънат в бездънния й джоб — един дявол знаеше за какво ще отидат нахалост!