Сержанта вдигна рамене, имах чувството, че гледах едно малко земетресение.
— Добре, щом искаш да си тъп, стой си тъп.
— Усетих, че Барни замисля нещо още миналия март. Просто не знаех какво. След това, една вечер, той се върна с пистолет. Този пистолет. Ти как се свърза с него, Сержант?
— Общ приятел — един, с когото лежали в затвора заедно. Трябваше ни шофьор, който да познава източен Мейн и района около пристанището Бар. Ние с Кинан отидохме при него и му изложихме плана. На него му хареса.
— И аз съм лежал с него в затвора. В Шанк — казах аз. — Беше ми симпатичен. Не можеше да не ми стане симпатичен. Беше тъп, но беше добро момче. Имаше нужда повече от настойник, отколкото от съдружник.
— Джордж и Лени1 — усмихна се злобно Сержанта.
— Хубаво е, че докато си бил в затвора, си поработил над това, дето уж минава за твоя ум, красавецо — казах аз. — Мислехме за една банка в Луистън. Той нямаше търпение да ме изчака да подготвя нещата. И ето го сега как свърши.
— Боже, колко тъжно — каза Сержанта. — Недей, че се размекнах, направо ще ме разплачеш.
Взех пистолета и му показах дулото. В продължение на няколко секунди той беше птичката, а аз бях змията.
— Пусни още един такъв лаф и ще ти пробия корема. Вярваш ли ми?
Езикът му започна ту да се показва, ту да се скрива с изумителна бързина, залепи се за долната му устна и пак изчезна. Той кимна. Кинан бе като замръзнал. Имаше вид на човек, който иска да повърне, но не смее.
— Каза ми, че бил голям удар, тлъста плячка — продължих аз. — Това бе всичко, което успях да изтръгна от него. Тръгна на трети април. Два дни по-късно четирима души обират бронираната камионетка по пътя Портланд — Бангор, точно пред Кармъл. И тримата от охраната убити на място. Във вестниците писаха, че крадците изминали известно разстояние с някакъв скапан плимут’78. Барни имаше плимут’78, на трупчета, готвеше се да го превърне в склад. Басирам се, че Кинан му е дал пари да го превърне в нещо малко по-добро и много по-бързо.
Погледнах го. Лицето на Кинан бе тебеширено бяло.
— На шести май получавам картичка с клеймото на Бар Харбър, но това нищо не означава — пощата на толкова много островчета минава оттам. Минава пощенско корабче и събира всичко. На картичката пише: „Мама и семейството са добре. Магазинът върви успешно. Ще се видим през юли.“ Беше подписана само с презимето на Барни. Взех под наем една къща на брега, защото Барни знаеше, че уговорката е такава. Дойде юли и си отиде. От Барни нито следа.
— Дотогава сигурно ти се е стегнала онази работа, а дечко? — каза Сержанта. Предполагам, искаше да ми покаже, че не съм могъл да го сплаша.
Хвърлих му един страничен поглед.
— Той се появи в началото на август. Благодарение на твоя приятел Кинан, Сержант. Забравил за автоматичната помпа в лодката. Помислил, че от сцепеното място тя веднага ще потъне, нали така, Кинан? Но ти си беше помислил също, че е мъртъв. Всеки ден опъвах едно жълто одеяло на Френчмън пойнт, виждаше се от километри. Много лесно се забелязваше и освен това той просто е имал късмет.
— Прекалено голям късмет — Сержанта почти се изплю.
— Един въпрос не ми дава мира — той знаел ли е предварително, че парите са нови, със записани серийни номера? Че в продължение на три-четири години няма да иска да ги купи дори най-западналият уличен чейнчаджия на Бахамските острови?
— Знаеше — избоботи Сержанта и аз с учудване установих, че му вярвам. — И никой нямаше намерение да ги пласира, дечко. Мисля, че той разчиташе на тази работа в Луистън за готови пари. Но разчитал или не разчитал, той знаеше как стоят нещата и беше казал, че ги приема такива, каквито са. Боже, защо да не ги приеме? Да кажем, че трябваше да чакаме десет години, преди да си разпределим парите. Какво са десет години за едно дете като Барни? Дявол го взел, той щеше да е най-много на тридесет и пет. А аз щях да съм на шестдесет и една.
— Ами Капи Макфарлънд? Барни знаеше ли за него?
— Да. Цялата работа беше негова идея. Свестен човек. Миналата година хвана рак. Не можеха да го оперират. Освен това ми дължеше една услуга.
— Така че вие четиримата отидохте на острова на Капи — казах аз. — Малко безлюдно местенце, наречено Карменс фоли. Капи заровил парите и направил карта.
— Тази част е по идея на Джагър — каза Серж. — Не искахме да делим горещи пари — щеше да е прекалено изкушаващо. Но не искахме цялата бала пари да остане само в едни ръце. Капи Макфарлън беше идеалното разрешение на въпроса.
— Разкажи ми за картата.
— Знаех си, че ще стигнем дотук — отговори Сержанта с ледена усмивка.
— Не му казвай! — изкрещя Кинан с пресипнал глас.