— Не се тревожете. Традицията повелява да даваме подслон на чужденците. Освен това той е в ръцете ни и ние можем да следим всяка негова крачка. Най-добрият начин да опознаеш и да унищожиш врага си е да се престориш, че си му приятел. Когато му дойде времето, ще го предадем на Иезавел и в замяна градът ни ще получи злато и богати дарове. А дотогава ще узнаем как да унищожим идеите му, тъй като засега знаем само как да унищожим тялото му.
И макар че Илия се кланяше на Единия Бог и бе враг на принцесата, жрецът настоя правото на подслон да бъде спазено. Старата традиция бе известна на всички: ако градът откаже да приюти някой странник, синовете на неговите жители ще бъдат сполетени от същата участ. И тъй като повечето от децата на народа на Акбар бяха разпръснати из многото търговски кораби на Финикия, никой не посмя да наруши законите на гостоприемството.
А и защо да не изчакат деня, когато главата на еврейския пророк ще бъде разменена срещу несметни количества злато?
Същата вечер Илия бе седнал да вечеря с вдовицата и сина й. И понеже израилският пророк се бе превърнал в ценна стока, която би могла да бъде изтъргувана в бъдеще, някои от търговците бяха изпратили толкова храна, че семейството би могло да преживее с нея цяла седмица.
— Изглежда, че Богът на Израил изпълнява обещаното — каза вдовицата. — Откакто моят мъж почина, никога трапезата ми не е била толкова богата, колкото сега.
Илия постепенно свикваше с живота в Сарепта. Подобно на жителите на града и той започна да го нарича Акбар. Вече знаеше кои са градоначалникът, комендантът на гарнизона, върховният жрец, майсторите, изработващи предмети от стъкло, които предизвикваха възхищение в цялата област. Когато го питаха защо е тук, той казваше истината: Иезавел бе заповядала да избият всички пророци в Израил.
— Ти си изменник и враг на Финикия — отвръщаха някои. — Но ние сме търговци и знаем, че колкото по-опасен е един човек, толкова по-висока цена дават за главата му.
И така изминаха няколко месеца.
На другия край на долината няколко асирийски патрула си бяха направили стан и по всичко личеше, че имат намерение да останат там. Беше малка група воини, които не представляваха опасност, но все пак комендантът поиска от градоначалника да вземе мерки.
— Нищо не са ни сторили — каза градоначалникът. — Сигурно се придвижват с търговска цел, може би търсят по-удобни места, през които да превозват стоките си. Ако решат да използват нашите пътища, ще плащат данък и така градът ни ще стане още по-богат. Защо трябва да ги предизвикваме?
Положението на Илия се усложни, когато синът на вдовицата се разболя без никаква видима причина. Съседите веднага свързаха болестта му с присъствието на чужденеца в къщата и вдовицата помоли Илия да напусне дома й, но той отказа да го стори, тъй като Бог все още не го бе потърсил. Тръгнаха слухове, че чужденецът си е навлякъл гнева на боговете от Петата планина.
Градоначалникът успя да усмири войската и жителите на града, разтревожени от появата на асирийските патрули. Ала след като синът на вдовицата се разболя, му беше много трудно да опази Илия от недоволството на населението.
Гражданите отново избраха комисия, която да разговаря с градоначалника.
— Можем да построим къща за израилтянина извън стените на града — предложиха те. — По този начин няма да нарушим закона за гостоприемството, а в същото време ще бъдем защитени от гнева на боговете. На тях не им харесва присъствието на този човек в града.
— Оставете го там, където е — отвърна градоначалникът. — Не искам да си създавам политически проблеми с Израил.
— Но как така? — учудиха се гражданите на Акбар. — Иезавел преследва всички пророци, които се кланят на Единия Бог, и иска те да бъдат избити.
— Нашата принцеса е смела жена, вярна е на боговете от Петата планина. Но колкото и да е силна властта, с която тя разполага сега, Иезавел не е израилтянка. Утре може да изпадне в немилост и тогава ще се наложи да усмирим гнева на съседите ни. Ако им покажем, че сме се отнасяли добре с един от техните пророци, те ще бъдат по-снизходителни към нас.
Гражданите излязоха недоволни от срещата, защото върховният жрец бе казал, че един ден Илия ще бъде разменен срещу злато и богати дарове. Впрочем дори и градоначалникът да не беше прав, те нищо не можеха да предприемат. Традицията гласеше, че трябва да се зачита и уважава родът, който управлява Акбар.
В най-отдалечения край на долината шатрите на асирийските воини започнаха да се увеличават.
Комендантът се тревожеше, но не можеше да разчита на подкрепата на върховния жрец, още по-малко на тази на градоначалника. Опитваше се да поддържа в бойна готовност воините си чрез постоянни учения, макар и да знаеше, че нито те, нито дедите им са участвали някога в битка. Войните бяха останали в далечното минало на Акбар и всички военни стратегии, които той бе научил, отдавна бяха заменени с нова тактика и нови оръжия, които другите страни използваха.