— Доведете тук този човек! — заповяда градоначалникът, при което множеството нададе радостни възгласи: то също щеше да присъства на Съвета.
— Не можем да го съдим тук! — рече жрецът. — Въпросът е деликатен и трябва да го решим на спокойствие. Чуха се викове и дюдюкания в знак на протест.
— Доведете го тук — повтори градоначалникът. — Той ще бъде съден на този площад, пред народа. Щом се трудим всички заедно, за да превърнем Акбар в цветущ град, заедно ще разискваме това, което ни заплашва.
Решението бе посрещнато с ръкопляскания. Появиха се група финикийски войници, които влачеха полугол мъж, целият о кървавен. Изглежда, че доста го бяха били, преди да го доведат тук.
Множеството спря да шуми. Тежка тишина се възцари над скамейките. Чуваха се само грухтенето на прасетата и виковете на децата, които играеха на другия край на площада.
— Защо сте се отнесли така с пленника? — извика градоначалникът.
— Той се съпротивляваше — отвърна един от стражите. — Твърдеше, че не бил шпионин, а бил дошъл тук, за да говори с вас.
Градоначалникът нареди да донесат три стола от двореца, в който живееше. Подчинените му донесоха и плаща на Справедливостта, който той намяташе винаги когато се събираше Съветът на Акбар.
Той и жрецът седнаха. Третият стол беше за коменданта, който още не беше пристигнал.
— Откривам Съвета на Акбар. Нека старейшините се приближат.
Няколко възрастни мъже ги наобиколиха и застанаха в полукръг зад тях. Това бе Съветът на старейшините. Навремето тяхното мнение бе зачитано, а решенията им — изпълнявани. В днешно време обаче този съвет имаше само представителна роля. Старейшините бяха тук, за да се съгласят с това, което реши управляващият на Акбар.
След като бе отправена обичайната молитва към боговете от Петата планина и бяха изредени имената на някои древни герои, градоначалникът се обърна към пленника.
Какво искаш от нас? — попита го той.
Мъжът не отговори. Гледаше го така, сякаш е равен нему.
— Какво искаш от нас? — повтори градоначалникът. Жрецът го докосна по ръката.
— Трябва ни преводач. Той не говори нашия език.
Заповедта бе дадена и един от стражите отиде да потърси някакъв търговец, който можел да послужи за преводач. Търговците никога не присъстваха, когато Илия произнасяше присъдите си, тъй като бяха заети със сделки или пък пресмятаха печалбите.
Докато чакаха, жрецът прошушна:
— Били са пленника, защото ги е страх. Остави ме да водя процеса и нищо не казвай. Паниката прави хората агресивни и ако не им наложим властта си, може да изгубим контрол над положението.
Градоначалникът нищо не отговори. Той също се бе поддал на страха. Потърси с очи Илия, но от мястото, където бе седнал, не успя да го съзре.
Пристигна търговецът, когото стражите водеха насила. Той започна да протестира пред съда, че му губят времето, когато го чакаха толкова много неща за разрешаване. Ала жрецът го изгледа строго и му заповяда да престане да се оплаква и да превежда разговора.
— Какво търсиш тук? — запита отново градоначалникът.
— Не съм шпионин — отвърна мъжът. — Аз съм един от военачалниците. Дойдох да разговарям с теб.
След като думите му бяха преведени, присъстващите, които до този момент мълчаха, започнаха да крещят. Казваха, че той лъже, и искаха незабавно да бъде осъден на смърт.
Жрецът помоли за тишина и се обърна към пленника:
— За какво искаш да разговаряш?
— Известно ни е, че градоначалникът е мъдър човек — отговори асириецът. — Не искаме да разрушаваме града, нас ни интересуват само Тир и Сидон. Но Акбар е разположен по средата на пътя и владее долината. Ако се наложи да се бием с вас, ще изгубим време и хора. Затова ви предлагам да се споразумеем.
„Този човек казва истината — помисли си Илия. Бе забелязал, че той самият е обграден от група войници, които не позволяваха на градоначалника да го види. — Той разсъждава като нас. Господ стори чудо й ще сложи край на това опасно положение.“
Жрецът стана и викна към народа:
— Виждате ли? Те искат да ни унищожат, без да влизат в бой!
— Продължавай — каза градоначалникът на асириеца. Жрецът обаче се намеси за втори път.
— Нашият градоначалник е добър човек и не иска да се пролива кръв. Но ние сме във война и подсъдимият, който стои пред вас, е наш враг!
— Така е! — извика някой от присъстващите.
Илия разбра къде е сгрешил. Жрецът печелеше множеството на своя страна, докато градоначалникът се стремеше единствено да произнесе справедлива присъда. Опита се да се доближи до него, но бе изблъскай. Един от войниците го хвана здраво за ръката.