Хората започнаха да търсят подходящи по големина камъни. Известно време се чуваше само шумът на откъртените от скалите парчета, които се удряха едни в други. Жрецът продължи:
— Може и да съм сгрешил, като осъдих тоя човек на смърт. Но съм сигурен, че честта на града е спасена — не постъпихме като предатели.
Градоначалникът вдигна ръка и хвърли първия камък. Пленникът се опита да избегне удара. Веднага след това обаче сред викове и дюдюкания тълпата започна да го замеря с камъни.
Асириецът се мъчеше да прикрие лицето си с ръце, но камъните го улучваха по гърдите, по гърба, по стомаха. Градоначалникът поиска да си тръгне. Много пъти бе присъствал на подобни сцени и знаеше, че смъртта настъпва бавно и мъчително. Лицето се превръщаше в пихтия от кости, коса и кръв, а хората продължаваха да хвърлят, дори и след като животът напуснеше тялото.
След няколко минути пленникът щеше да свали ръцете си и да спре да се прикрива. Ако бе живял праведно, боговете щяха да насочат един от камъните право в челото му и той щеше да падне в несвяст. Но ако бе вършил жестокости, щеше да остане в съзнание до самата си смърт.
Тълпата крещеше и все по-яростно хвърляше камъни, а осъденият се мъчеше да избегне ударите. Внезапно той свали ръце от лицето си и започна да говори на език, който всички разбираха. Учудена, тълпата спря да го замеря.
— Да живее Асирия! — викаше той. — В този миг аз виждам народа си и ще напусна тоя свят щастлив, защото ще умра като военачалник, който се е опитал да спаси живота на войниците си. Отивам при боговете доволен, защото знам, че ще завладеем тази земя!
— Видя ли? — каза жрецът на градоначалника. — Той е чул и разбрал целия ни разговор, докато го съдехме.
Градоначалникът кимна. Пленникът говореше техния език и сега знаеше какви решения бе взел Съветът на Акбар.
— Няма да отида в ада, защото виждам родината си и това ме кара да се чувствам достоен и силен! Виждам родината си и тази гледка ме изпълва с радост! Да живее Асирия! — извика той отново.
Тълпата се отърси от страха и пак започна да го замеря с камъни. Асириецът стоеше с отпуснати ръце и като храбър воин не се опитваше да се защити. След няколко мига боговете проявиха милост. Един камък го удари в челото и той припадна.
— Вече можем да си ходим — каза жрецът. — Народът на Акбар ще изпълни присъдата докрай.
Илия не се върна в дома на вдовицата. Тръгна безцелно през пустинята.
— Господ нищо не стори — каза той на растенията и скалите. — А би могъл да направи нещо.
Разкайваше се за решението си и се чувстваше виновен за смъртта на още един човек. Ако се беше съгласил Съветът на Акбар да заседава тайно, градоначалникът можеше да го вземе със себе си и тогава двамата щяха да се противопоставят на жреца и на коменданта. Така щяха да имат по-големи шансове, отколкото при публичния процес.
Илия бе впечатлен от думите, които жрецът бе изрекъл пред тълпата. Макар и да не бе съгласен с него, трябваше да признае, че този човек умее да се наложи над останалите. Опитваше се да си припомни всяка подробност от това, което бе видял. Един ден в Израил той самият щеше да застане пред царя и принцесата на Тир.
Вървеше без посока и гледаше планината, града и асирийския стан в далечината. Чувстваше се като малка точица в долината, а светът, който го заобикаляше, беше толкова голям, че и цял живот да пътуваше, нямаше да стигне до неговия край. Приятелите му, а също и враговете му, сигурно разбираха по-добре Земята, на която живееха. Можеха да пътуват до далечни страни, да плават из непознати морета, да обичат една жена без чувство за вина. Никой от тях не чуваше гласовете на ангелите, нито пък си бе поставил за цел да се бори в името Господне. Живееха, като се съобразяваха само с настоящето, и бяха щастливи.
И той беше човек като всички други и в този момент, когато се разхождаше из долината, му се прииска никога да не беше чувал гласа Божи, нито пък гласа на Неговите ангели.
Ала животът — това не са желанията на човека, а неговите действия. Спомни си, че много пъти бе пробвал да се откаже от мисията си, но в крайна сметка се бе озовал тук, насред долината, защото Бог бе поискал да стане така.
„Можех да си остана само дърводелец, Господи, и пак бих ти служил.“
Но Илия се намираше именно тук и изпълняваше това, което му бе възложено, а на съвестта му тежеше бремето на предстоящата война, на погубените от Иезавел пророци, на пребития с камъни асирийски военачалник, на страха, който изпитваше заради любовта си към една жена от Акбар. Господ му бе дал това настояще, а той не знаеше какво да прави с него.