Постепенно копиеносците свалиха оръжията си, стрелците отпуснаха лъковете си, а останалите воини прибраха мечовете си. Към обяд слънцето напече така силно, че някои от войниците припаднаха от жегата. Въпреки това отрядът стоя в бойна готовност до вечерта.
Когато слънцето се скри, воините се прибраха в Акбар. Изглеждаха разочаровани, че денят е минал, а те все още са живи.
В долината остана само Илия. Повървя безцелно, докато съзря светлина и пред него застана Ангелът Господен.
— Бог чу молбата ти — каза ангелът. — И видя как се терзае душата ти.
Илия вдигна поглед към небето и благодари за тази благословия:
— Господ е източникът на славата и на властта. Той беше Този, който възпря асирийската войска.
— Не е така — възрази ангелът. — Ти каза, че Той би трябвало да направи избора. И Господ го стори вместо теб.
— Тръгваме — каза Илия на вдовицата и сина й.
— Не искам да заминавам — отвърна момчето. — Гордея се с войниците на Акбар.
Майка му го накара да си стегне багажа.
— Вземи само това, което можеш да носиш — рече му тя.
— Забрави ли, че сме бедни и че нямам кой знае какво?
Илия се качи в стаята си. Огледа се, сякаш я виждаше за пръв и последен път. После слезе и се загледа във вдовицата, която подреждаше боите си.
— Благодаря ти, че ме вземаш със себе си — каза тя. — Когато се омъжих, бях само на петнайсет години и изобщо не познавах живота. Нашите родители бяха уговорили всичко предварително и аз от дете бях подготвена за този момент и възпитавана да помагам на мъжа си при всяко едно обстоятелство.
— Обичаше ли го?
— Приучих сърцето си към това. Понеже нямах избор, убедих самата себе си, че този е най-добрият път. Когато загубих мъжа си, привикнах към еднаквите дни и нощи. И тъй като по онова време все още вярвах в боговете от Петата планина, помолих ги да ме приберат при себе си, когато синът ми стане достатъчно голям, за да живее сам. Тогава се появи ти. Вече ти го казах, а сега искам да го повторя. От този ден нататък започнах да забелязвам красотата на долината, тъмните очертания на планините, открояващи се на небето, луната, която непрекъснато мени формата си, за да може житото да расте. Много нощи, докато ти спеше, се разхождах из Акбар, слушах плача на новородените, песните на мъжете, които бяха пили след работа, твърдите крачки на стражите върху крепостната стена. Толкова пъти съм виждала този пейзаж, а никога не съм си давала сметка колко е красив… Толкова пъти съм поглеждала към небето, без да забележа колко е дълбоко… Толкова пъти съм долавяла шумовете на Акбар, без да разбера, че те са част от живота ми… У мен се породи огромно желание да живея. Ти ме накара да науча бибълските букви и аз го сторих. В началото го правех само за да ти харесам, но постепенно се увлякох от това, което вършех, и открих, че животът ми има такъв смисъл, какъвто аз пожелая да му придам.
Илия погали косите й. За пръв път правеше това.
— Защо не съм го открила по-рано? — попита тя.
— Защото си се страхувала. Но днес, когато стоях в очакване на битката и слушах думите на градоначалника, си помислих за теб. Страхът се простира само дотам, откъдето започва неизбежното. От този миг нататък той губи всякакъв смисъл. И единственото, което ни остава, е да се надяваме, че сме взели правилното решение.
— Готова съм — рече тя.
— Ще се върнем в Израил. Господ ми каза какво трябва да направя и така ще сторя. Иезавел ще бъде свалена от власт.
Жената нищо не отговори. Гордееше се със своята принцеса, така както и всички финикийски жени. Когато пристигнеха в Израил, щеше да се опита да разубеди мъжа до себе си.
— Пътуването ще бъде дълго и няма да имаме отдих, докато не сторя това, което Бог иска от мен — добави Илия, сякаш бе отгатнал мислите й. — Твоята любов ще ме крепи, а когато се изморя да се боря в името Господне, ще си почивам в прегръдките ти.
Дойде момчето с преметната през рамо торбичка. Илия я взе и каза на жената:
— Удари часът. Докато вървим по улиците на Акбар, запомни всяка къща, всеки шум, защото никога вече няма да видиш този град.
— Родена съм в Акбар и градът ще живее вечно в сърцето ми.
Детето чу това и си обеща никога да не забравя думите на майка си. Ако някой ден успееше да се завърне, може би щеше да открие в града майчиното лице.
Беше съвсем тъмно, когато жрецът пристигна в подножието на Петата планина. В дясната си ръка държеше жезъл, а в лявата носеше кожена торбичка.
Извади от торбичката миро и намаза с него челото и китките си. После нарисува с жезъла върху пясъка бик и пантера, символите на бога на бурите и на Великата богиня. Отправи ритуалните молитви и накрая вдигна ръце към небето, за да получи божието просветление.