След като пристигна в двореца, Илия предупреди царя, че суша ще опустошава тези земи дотогава, докато народът не спре да се кланя на финикийските богове.
Владетелят не отдаде голямо значение на думите му, но Иезавел, която седеше до Ахав и слушаше внимателно това, което Илия казваше, започна да го разпитва подробно за вестта, която той трябваше да предаде. Илия й разказа за видението, за главоболието, за усещането, че времето е спряло, докато той слушал ангела. Описвайки това, което му се бе случило, успя да разгледа отблизо принцесата, за която всички говореха: беше една от най-красивите жени, които бе виждал, дългите й черни коси се спускаха чак до кръста, а тялото й бе изваяно до съвършенство. Зелените й очи, блестящи върху мургавото й лице, бяха втренчени в очите на Илия, ала той не успяваше да разчете това, което казват, и не можеше да разбере по какъв начин тя възприема думите му.
Излезе от двореца с убеждението, че е изпълнил мисията си и може да се върне към работата си в дърводелската работилница. По пътя към къщи пожела Иезавел с цялата страст на своите двайсет и три години. И помоли Бог да направи така, че един ден да срещне жена от Ливан, защото те бяха красиви, с тъмна кожа и загадъчни зелени очи.
Работи до вечерта и спа спокойно. На другия ден обаче, още преди изгрев слънце, дойде левитът и го събуди. Иезавел бе убедила царя, че пророците заплашват растежа и разцвета на Израил. Войниците на Ахав бяха получили заповед да убият всеки от тях, който не се откаже да изпълнява свещената мисия, поверена му от Бог.
А на Илия дори не му бе дадена възможност да избира — той трябваше да бъде убит.
Заедно с левита прекараха два дни, скрити в конюшнята в южната част на Галаад, а през това време бяха избити четиристотин и петдесет навина. Впрочем повечето от пророците, които обикаляха улиците, самобичувайки се и оповестявайки края на света, който щял да настъпи заради покварата и безбожието, бяха приели да се покръстят в новата религия.
Глух шум, последван от вик, прекъсна мислите на Илия. Разтревожен, той се обърна към другаря си:
— Какво беше това?
Но не получи отговор — тялото на левита рухна на земята, пронизано в гърдите от стрела.
Илия видя как войникът пред него поставя нова стрела в лъка. Огледа се: всички врати и прозорци към улицата бяха затворени, слънцето грееше високо на небосклона, лек ветрец подухваше от морето, за което толкова много бе слушал да се говори, но никога не бе виждал. Хрумна му да се опита да избяга, но знаеше, че ще бъде уцелен още преди да завие зад ъгъла.
„Щом трябва да умра, то нека поне смъртта да не ме застигне в гръб“, помисли си той.
Войникът отново вдигна лъка. Илия се изненада, тъй като не усещаше нито страх, нито някакъв инстинкт за съхранение; не усещаше нищо. Сякаш всичко беше предопределено много отдавна и двамата мъже — той и войникът — изпълняваха роли в някаква драма, която не е била написана за тях. Спомни си за детството, за утрините и следобедите в Галаад, за мебелите, които щяха да останат недовършени в работилницата му. Помисли си за майка си и баща си, които никога не бяха искали синът им да бъде пророк. Помисли си за очите на Иезавел и за усмивката на цар Ахав.
Помисли си колко жалко би било да умре само на двайсет и три години, без никога да е обичал жена.
Ръката отпусна тетивата, стрелата прониза въздуха, из-свистя край дясното му ухо и падна на прашната земя зад него.
Войникът отново зареди лъка и се прицели. Ала вместо да стреля, прикова поглед в очите на Илия и каза:
— Аз съм най-добрият стрелец във войската на цар Ахав. От седем години не съм пропускал нито веднъж целта. Илия се обърна и погледна към тялото на левита.
— Тая стрела беше за теб — каза войникът. Държеше лъка опънат, а ръцете му трепереха. — Илия е единственият пророк, който непременно трябва да бъде убит. Останалите могат да избират и да приемат вярата във Ваал.
— Довърши тогава работата си.
Илия се учуди на собственото си спокойствие. Толкова пъти си бе представял смъртта, докато се криеше в конюшнята, а сега виждаше, че е страдал повече, отколкото трябва: само след няколко секунди всичко щеше да свърши.
— Не мога — каза войникът. Ръцете му все още трепереха, а лъкът непрекъснато менеше посоката си. — Махай се от очите ми, защото ми се струва, че сам Бог отклонява стрелата ми и ще ме прокълне, ако те убия.