Илия, жената и детето вървяха на изток, където се намираше Израил. Не се налагаше да минават през асирийския стан, който беше на юг. Пълната луна осветяваше пътя, ала в същото време хвърляше странни сенки и зловещи рисунки върху скалите и камъните на долината.
В мрака внезапно се появи Ангелът Господен. В дясната си ръка държеше огнен меч.
— Къде отиваш? — попита той Илия.
— В Израил — отговори пророкът.
— Господ извика ли те?
— Вече знам какво чудо очаква Бог да извърша. А сега знам и къде трябва да го сторя.
— Господ извика ли те? — повтори въпроса си ангелът. Илия замълча.
— Господ извика ли те? — попита за трети път ангелът.
— Не.
— Тогава се върни там, откъдето тръгна, защото още не си изпълнил мисията си. Господ все още не те е извикал.
— Позволи поне на тях да заминат, защото няма какво да правят тук — помоли го Илия.
Но ангелът вече бе изчезнал. Илия пусна на земята торбата, която носеше. Седна насред пътя и горчиво заплака.
— Какво има? — попитаха жената и детето, които нищо не бяха видели.
— Трябва да се връщаме — каза той. — Такова е желанието на Господа.
Трудно му беше да заспи. Събуди се посред нощ и усети напрежението във въздуха наоколо. Лош вятър духаше по улиците и носеше със себе си страх и недоверие.
„В любовта към една жена открих любовта към всички създания — молеше се мълчаливо той. — Имам нужда от нея. Знам, Господ няма да забрави, че съм едно от Неговите оръдия, може би най-слабото, което е избрал. Помогни ми, Господи, защото трябва да си почина между битките.“
Спомни си думите на градоначалника за това колко излишен е страхът. Въпреки това сънят не идваше. „Нуждая се от сила и спокойствие, дай ми почивка, докато все още това е възможно.“
Хрумна му да извика своя ангел и да поговори с него, но се отказа. Можеше да чуе неща, които не би желал. За да се освободи от напрежението, слезе в гостната. Торбите, които жената бе приготвила за бягството, все още не бяха разтоварени.
Реши да отиде при нея, в стаята й. Сети се за думите, които Господ бе отправил към Мойсей преди една битка: И който се е сгодил и не се е оженил, нека се върне у дома си, да не би да умре в битката, и друг да вземе жена му.
Все още не бяха живели като мъж и жена. Но денят беше изтощителен и сега моментът не беше подходящ.
Реши да разтовари торбите и да подреди всяко нещо на мястото му. Видя, че тя бе взела освен малкото дрехи, които имаше, и инструментите, с които изписваше бибълските букви.
Взе един нож, намокри малка глинена плочка и надраска няколко букви. Беше се научил да пише, докато наблюдаваше как го прави жената.
„Колко е просто и гениално“, помисли си той, като се опитваше да се разсее. Често пъти, когато ходеше на кладенеца за вода, чуваше жените да казват: „Гърците откраднаха най-важното ни изобретение.“ Илия знаеше, че не е така: те бяха приспособили писмото за себе си, включвайки гласните, и това го бе превърнало в нещо, което всички страни и народи биха могли да ползват. Освен това наричаха свитъците от пергаменти библии в чест на града, където за пръв път се бе появил приспособеният вариант.
Гръцките библии бяха написани върху животински кожи. Илия смяташе, че този начин да бъдат съхранявани думите никак не е сигурен. Кожата не беше така устойчива като глинените плочки, а и лесно можеше да бъде открадната. Папирусите се късаха след неколкократно ползване и водата ги унищожаваше. „Библиите и папирусите не са направени от подходящ материал, единствено глинените плочки могат да се запазят завинаги“, размишляваше той.
Ако все пак градът оцелееше, щеше да препоръча на градоначалника да нареди цялата история на града да бъде записана, а глинените плочки да бъдат съхранявани в специална зала, за да могат да ги четат и бъдещите поколения. И ако случайно финикийските жреци, които запечатваха в паметта си историята на своя народ, някой ден бъдеха избити, подвизите на воините и творбите на поетите нямаше да бъдат забравени.
Забавляваше се известно време, като изписваше едни и същи букви в различен ред и образуваше нови думи. Остана много доволен от резултата. Това занимание го бе накарало да се отпусне и той се върна в леглото.
Малко след това обаче го събуди силен трясък и вратата на стаята му падна на земята.
„Това не е сън. Не е небесното войнство в битка.“ От всеки ъгъл изникваха сенки, които крещяха като обезумели на някакъв език, който той не разбираше. „Асиришщте!“
Нашествениците разбиваха врати, рушаха стени, а крясъците им се смесваха с виковете за помощ, които се чуваха от площада. Опита се да стане, но една от сенките го повали на пода. Глух шум разтърси долния етаж.