„Пожар! — помисли си Илия. — Подпалили са къщата!“ В този миг чу някой да казва на финикийски: — Ето те и теб! Ти си пълководецът им, а си се скрил като страхливец в къщата на една жена!
Илия погледна в лицето непознатия, който бе изрекъл тези думи. Стаята бе осветена от пламъците и той успя да види някакъв мъж с дълга брада и военна униформа. Да, асирийците бяха нападнали града.
— Нима атакувахте през нощта? — попита той объркан.
Ала мъжът не отговори. Илия зърна блясъка на извадените мечове, когато един от воините го рани в дясната ръка.
Израилтянинът затвори очи и за част от секундата пред него се изниза всичко, което бе преживял досега. Ето го, отново играеше по улиците на града, където се бе родил. После отиде за пръв път в Йерусалим; вдъхна мириса на срязано дърво в работилницата, възхити се отново на необятността на морето и на красивите дрехи, които носеха хората в големите градове. Разхождаше се из долините и планините на Обетованата земя. Спомни си, че бе видял Иезавел — тя изглеждаше още дете и очароваше всички, които се приближаваха до нея. Присъства още веднъж на избиването на пророците и чу отново гласа Господен, който му нареди да отиде в пустинята. Видя пак очите на жената, която го чакаше на входа на Сарепта — наричана от своите жители Акбар, — и разбра, че я е обикнал още в първия миг. Изкачи се отново на върха на Петата планина, отново възкреси едно дете и народът го посрещна като мъдрец и съдия. Погледна към небето, чиито съзвездия бързо сменяха местата си, удиви се на луната, която показваше едновременно и четирите си фази, усети студа и горещината, есента и пролетта. Почувства отново дъжда и видя светлината на мълнията. Облаците промениха хиляди пъти формата си, водите на реките потекоха за втори път в същото корито. Изживя отново деня, в който бе забелязал първата аси-рийска шатра, после втората, после толкова други… Видя пак ангелите, които идваха и си отиваха, огнения меч по пътя към Израил, безсънието, рисунките върху плочките и…
Върнал се бе в настоящето. Питаше се какво става на долния етаж, трябваше на всяка цена да спаси вдовицата и сина й.
— Пожар! — извика той към вражеските воини. — Къщата гори!
Не се страхуваше за себе си, тревожеше се единствено за вдовицата и сина й. Някой блъсна главата му в пода и той усети в устата си вкуса на пръстта. Целуна я, каза й колко я обича и обясни, че бе направил всичко възможно, за да избегне това, което ставаше. Искаше да се измъкне от похитителите си, но някой бе стъпил върху врата му.
„Тя сигурно е избягала — помисли си той. — Те не биха причинили зло на една беззащитна жена.“
Дълбоко спокойствие обзе сърцето му. Може би Господ си бе дал сметка, че не той е човекът, който му трябва, и бе открил друг пророк, който да избави Израил от греха. Смъртта най-сетне бе дошла, и то така, както той очакваше — чрез мъченичество. Прие съдбата си и зачака последния удар.
Изминаха няколко секунди. Крясъците продължаваха, кръвта бликаше от раната му, ала смъртоносният удар не идваше.
— Кажи им да ме довършат! — извика той, знаейки, че поне един от войниците говори неговия език.
Никой не обърна внимание на това, което викаше. Спореха разгорещено, сякаш бяха сбъркали в нещо. Няколко войници започнаха да го ритат и за пръв път Илия усети как у него се възвръща инстинктът за самосъхранение. Това го изплаши.
„Не мога да искам да живея повече — помисли си той с отчаяние. — Няма да успея да изляза от тази стая.“
Ала нищо не се случваше. Светът сякаш бе застинал навеки в тази суматоха от крясъци, шум и прах. Може би Господ бе направил така, както с Иисус Навия, и времето бе спряло по средата на битката.
В този миг от долния етаж до него достигнаха виковете на жената. С нечовешки усилия Илия успя да отблъсне един от стражите и да се изправи, но веднага бе повален отново на земята. Някакъв войник го ритна в главата и той падна в несвяст.
Няколко минути по-късно дойде в съзнание. Асирийците го бяха изнесли на улицата.
Все още зашеметен, Илия вдигна глава: всички сгради наоколо горяха.
— В къщата е затворена една невинна и беззащитна жена! Спасете я!
Навсякъде викове, бягащи хора, смут. Понечи да се изправи, но отново бе съборен на земята.
„Господи, можеш да сториш с мен каквото поискаш, защото посветих живота си и смъртта си на Твоята кауза — помоли се Илия. — Но спаси тази, която ми даде подслон!“
Някой го хвана за ръцете и го изправи.
— Ела да видиш нещо. Ти заслужаваш — каза му един от асирийските офицери, който говореше неговия език.