Искам да ти задам един въпрос — рече Илия. — Само един въпрос.
Офицерът го погледна подозрително.
— Защо ни нападнахте през нощта? Не знаете ли, че всички войни се водят денем?
— Не сме нарушили закона, защото няма традиция, която да забранява това — отвърна офицерът. — Ай разполагахме с много време, за да опознаем местността. Вие сте се загрижили за спазването на обичаите, а сте забравили, че нещата се променят.
Асирийците си тръгнаха, без да кажат нищо повече. Шпионинът се приближи и развърза ръцете му.
— Обещах си един ден да се отплатя за великодушието ти и изпълних думата си. Когато асирийците влязоха в двореца, един от робите им казал, че този, когото търсят, се е скрил в дома на вдовицата. И докато те стигнат дотам, истинският градоначалник успя да избяга.
Илия не го слушаше. Огънят пращеше отвсякъде, а виковете продължаваха.
Сред цялото това безредие се открояваше една група от хора, които се държаха съвсем дисциплинирано. Бяха асирийците, които се изтегляха мълчаливо, подчинявайки се на негласна заповед.
Битката в Акбар бе приключила.
„Тя сигурно е мъртва — каза си Илия. — Не искам да ходя там, тя сигурно вече е мъртва. Или пък се е спасила по чудо и ще дойде при мен.“
Ала сърцето му настояваше да се изправи и да отиде в къщата, където живееха. Илия се бореше със себе си. Отнасяше се не само за любовта му към една жена, а за целия му живот — вярата в Божията промисъл, напускането на родния му град, идеята, че той има определена мисия и е способен да я изпълни…
Огледа се. Търсеше някой меч, за да свърши с живота си, но асирийците бяха отнесли всички оръжия от Акбар. Хрумна му да се хвърли в пламъците на горящите къщи, но изпита страх от болката.
За миг остана неподвижен, ала след това постепенно започна да осъзнава положението, в което се намираше. Жената и синът й сигурно вече бяха напуснали този свят, но трябваше да ги погребе според обичая. Единственото нещо, което можеше да го крепи в този момент, бе да действа в името на Господ, независимо дали той съществува, или не. А след като изпълнеше религиозния си дълг, щеше да се предаде на болката и съмнението.
Освен това бе възможно те все още да са живи. Не биваше да стои тук, без да прави нищо.
„Не искам да ги видя с обгорени лица и със свлякла се от плътта кожа. Душите им сигурно вече се носят свободно в небето.“
Въпреки това тръгна към къщата. Гъстият пушек го задушаваше и не му позволяваше да вижда накъде върви. Постепенно започна да си дава сметка за положението в града. Макар и врагът да се бе изтеглил, паниката вземаше застрашителни размери. Хората продължаваха да се лутат без посока, плачеха и отправяха молитви към боговете за починалите си близки.
Потърси някой, който да му помогне. Наблизо имаше само един човек, който, изглежда, беше в шок. Мисълта му явно беше далеч оттук.
„По-добре да вървя направо и да не моля никого за помощ.“ Познаваше Акбар като родния си град и успя да се ориентира дори и без да може да разпознае много от местата, откъдето обикновено минаваше. От улиците започнаха да долитат по-смислени думи. Хората постепенно осъзнаваха, че се е случило нещастие и че трябва да действат.
— Тук има ранен! — викаше един.
— Трябва ни още вода! Няма да успеем да потушим огъня! — крещеше друг.
— Помогнете ми! Мъжът ми е затрупан!
Илия стигна до мястото, където преди много месеци бе посрещнат и приет като приятел. Някаква старица, съвсем гола, бе седнала на улицата пред къщата. Понечи да й помогне, но тя го отблъсна и извика:
Тя умира! Направи нещо! Махни тая стена, която я е притиснала!
И започна да крещи истерично. Илия я хвана за ръцете и я изведе оттам, защото шумът, който тя вдигаше, не му позволяваше да чуе стенанията на жената. Около него всичко бе разрушено. Покривът и стените се бяха срутили и той не можеше да открие къде точно я бе видял за последен път. Пламъците вече не бяха толкова силни, но жегата все още беше непоносима. Прекрачи развалините, които покриваха пода, и отиде там, където някога се намираше нейната стая.
Въпреки суматохата, която цареше навън, успя да долови стон. Това бе нейният глас!
Илия несъзнателно изтупа праха от дрехите си, като че ли искаше да й се представи в по-добър вид. Застина в мълчание, като се опитваше да се съсредоточи. Чу праще-нето на огъня, виковете за помощ, които идваха от затрупаните в съседните къщи хора. Искаше му се да ги накара да млъкнат, за да разбере къде се намират жената и синът й. Измина доста време, докато той отново чу шума — някой драскаше по дървото под краката му.