— Ти излъга мама — каза момчето. — Градът е разрушен.
— Има ли някакво значение? Тя не виждаше какво става около нея, затова беше по-добре да я оставим да умре щастлива.
— Но тя ти повярва и каза, че ще бъде Акбар.
По земята имаше пръснати парчета от стъкло и от глинени съдове, на които Илия си поряза крака. Болката го накара да разбере, че не сънува, че всичко наоколо е ужасяващо реално. Успяха да се доберат до площада, където сякаш много отдавна той се бе срещал с хората, бе им помагал да разрешават споровете помежду си… А сега небето бе озарено от огъня на пожарите.
— Не искам мама да се превърне в това, което виждам сега — настояваше момчето. — Ти я излъга.
То изпълняваше дадената клетва. По лицето му нямаше ни една сълза. „Какво да правя?“ — питаше се Илия. Кракът му кървеше и той реши да съсредоточи цялото си внимание върху болката. Тя щеше да го отдалечи от отчаянието.
Погледна раната, която асириецът му бе нанесъл с меча си. Не беше толкова дълбока, колкото си мислеше. Седнаха с момчето на същото място, където го бяха вързали враговете му, а един предател го бе спасил. Забеляза, че хората вече не тичат. Вървяха бавно сред дима от къща на къща, сякаш бяха призраци. Приличаха на забравени от небесата души, осъдени вечно да бродят по Земята. Всичко му се струваше безсмислено.
Някои от жителите на града се опитваха да направят нещо. Илия продължаваше да чува гласове на жени и разминаващи се заповеди на воини, които бяха оцелели след клането. Но бяха малобройни и нищо не можеха да свършат.
Веднъж жрецът бе казал, че светът — това е колективният сън на боговете. Дали всъщност не беше прав? Дали Илия не би могъл да помогне на боговете да се събудят от този кошмар, да заспят отново и да сънуват нещо приятно? Когато нощем му се случеше да сънува призраци, винаги се събуждаше и заспиваше отново. Не би ли могло да стане така и със създателите на Вселената?
Препъваше се в трупове. Мъртвите не ги беше грижа нито за данъците, които трябваше да платят, нито за асирийците, които стануваха в долината, нито за религиозните обреди, още по-малко за съществуването на някакъв скитащ пророк, който може би някога дори ги е заговарял…
„Не бива да стоя така през цялото време. Единственото, което тя ми завеща, е това дете, и аз трябва да бъда достоен за него, дори това да е последното ми деяние на Земята.“
Изправи се с усилие, хвана отново момчето за ръка и продължиха да вървят. Имаше хора, които разграбваха полусрутените магазини и бараки. За пръв път се опита да реагира на това, което ставаше, като поиска да ги спре.
Но хората го изблъскаха с думите:
— Ние само дояждаме остатъците на това, което градоначалникът погълна сам. Не ни пречи!
Илия нямаше сили да спори. Изведе момчето извън града и тръгнаха през долината. Ангелите нямаше да му се явяват повече с огнените си мечове.
— Пълнолуние е.
Далеч от праха и дима той можеше да види нощта, огряна от лунната светлина. Няколко часа преди това, когато се бе опитал да напусне града в посока към Йерусалим, не му беше никак трудно да намери пътя. Както не е било трудно и за асирийците.
Момчето се спъна в някакъв труп и извика. Беше жрецът. Ръцете и краката му бяха отсечени, но той все още беше жив. Погледът му бе втренчен в Петата планина.
— Както виждаш, финикийските богове спечелиха небесната битка — промълви жрецът с мъка, ала гласът му бе спокоен. Кръв течеше от устата му.
— Нека да сложа край на страданията ти — предложи Илия.
— Болката нищо не означава, сравнена с радостта от това, че съм изпълнил дълга си.
— Нима твоят дълг беше да унищожиш този град, в който хората винаги са били справедливи?
— Един град не умира, умират само жителите му и идеите, които те носят в себе си. Някой ден други хора ще населят Акбар и ще пият от водата му. А камъкът, оставен от неговия основател, ще бъде грижливо излъскван от новите жреци. Върви си, моята болка след малко ще изчезне, а ти ще носиш отчаянието си, докато си жив.
Поради осакатеното си тяло жрецът едва дишаше. Илия го бе отминал, когато една група от мъже, жени и деца се втурна към него и го наобиколи.
— Ти си виновен за всичко! — крещяха те. — Ти опозори земята ни и навлече проклятие над града ни!
— Дано боговете да видят това! Дано да узнаят у кого е вината!
Мъжете го бяха хванали за раменете и силно го разтърсваха. Момчето се отскубна от ръката му и избяга. Хората го удряха в лицето, по гърдите, по гърба, ала Илия мислеше единствено за момчето. Беше неспособен дори да го задържи до себе си.
Скоро престанаха да го бият, може би защото всички се бяха уморили от толкова насилие. Илия се строполи на земята.