— Махай се оттук! — извика някой. — Ти се отплати за обичта ни с омраза!
Хората се отдалечиха. Илия нямаше сили да стане. Когато успя да се отърси от преживения срам, той вече не беше същият човек. Не искаше нито да умре, нито да продължи да живее. Не искаше нищо. У него нямаше ни любов, ни омраза, ни вяра.
Някой докосна лицето му и Илия се събуди. Все още беше нощ, но луната се бе скрила.
— Обещах на мама да се грижа за теб — каза момчето. — Но не знам какво да направя.
— Върни се в града. Хората са добри, все някой ще те приеме в дома си.
— Ти си ранен. Трябва да се погрижа за ръката ти. Дано да се появи някой ангел и да ми каже какво да направя.
— Но ти не знаеш, не разбираш нищо от това, което става в момента! — извика Илия. — Ангелите няма да се върнат повече при нас, защото ние сме най-обикновени хора. А всички хора са слаби пред страданието. Когато се случат нещастия, обикновените хора трябва да се оправят както могат!
Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои. Нямаше никакъв смисъл да спори с момчето.
— Как стигна дотук?
— Но аз не си бях отишъл.
— Тогава си бил свидетел на моя срам! Разбрал си, че аз няма какво повече да правя в Акбар!
— Но ти ми каза, че от всяка битка има полза. Дори и от онези, които губим.
Илия си спомни за предишната сутрин, когато двамата вървяха към кладенеца. Имаше чувството, че са минали години оттогава, и поиска да му каже, че хубавите думи нищо не означават пред страданието, но реши да не го плаши.
— Как успя да се спасиш от пожара? Момчето наведе глава.
— Аз бях буден. Реших да не спя през нощта, за да видя дали ти се срещаш с мама в стаята й. И когато започнаха да нахълтват войници, веднага ги забелязах.
Илия стана и се опита да ходи. Търсеше скалата в подножието на Петата планина, където един следобед бе наблюдавал заедно с вдовицата залеза на слънцето.
„Не бива да отивам там — помисли си той. — Ще ме обземе още по-голямо отчаяние.“
Но сякаш някаква сила го тласкаше в тая посока. Когато стигна до мястото, горчиво заплака. По средата се издигаше камък, също като камъка в Акбар. Той единствен в долината знаеше какво означава този камък, който нямаше да бъде почитан от новите жители, нито пък щеше да бъде излъскван от влюбени двойки, откриващи смисъла на любовта.
Прегърна момчето и заспа отново.
— Гладен съм и съм жаден — каза момчето на Илия веднага щом се събуди.
— Можем да се отбием у едни пастири, чиято къща е наблизо. Сигурно нищо лошо не им се е случило, тъй като не живеят в Акбар.
— Трябва да оправим града. Мама каза, че тя ще бъде Акбар.
Какъв град? Вече нямаше ни дворец, ни пазар, ни крепостни стени. Почтените граждани се бяха превърнали в разбойници, младите воини бяха избити. Ангелите нямаше да се върнат повече, но сега това не беше най-важното.
— Нима смяташ, че разрушението, болката, убийствата, които бяха извършени снощи, имат някакъв смисъл? Нима смяташ, че трябва да бъдат отнети хиляди човешки живота, за да бъде научен някой на нещо?
Момчето го погледна изумено.
— Забрави това, което казах — промълви Илия. — Хайде да потърсим пастира.
— И да оправим града — настоя момчето.
Илия не отговори. Знаеше, че не би могъл да разчита на някакъв авторитет пред народа, който го винеше за случилото се нещастие. Градоначалникът бе избягал, комендантът бе убит, а Тир и Сидон сигурно скоро щяха да паднат под чуждо владичество. Жената може би имаше право — боговете непрекъснато се сменяха едни с други и този път Господ си бе отишъл.
— Кога ще се върнем в града? — запита отново момчето. Илия го хвана за раменете и силно го разтърси.
— Погледни назад! Ти не си сляп ангел, а момче, което искаше да шпионира майка си. Какво виждаш сега? Забеляза ли стълбовете дим, които се издигат? Знаеш ли какво означава това?
— Причиняваш ми болка! Искам да се махна оттук! Искам да си отида!
Илия спря, изплашен от самия себе си. Никога по-рано не бе постъпвал така. Момчето се отскубна от ръцете му и затича към града. Той го настигна и коленичи в краката му.
— Прости ми. Не знам какво правя. Момчето ридаеше, но нито една сълза не се стичаше по лицето му. Илия приседна до него и изчака да се успокои.
— Не си отивай — помоли го той. — Преди майка ти да издъхне, й обещах да остана с теб, докато пораснеш достатъчно, за да можеш сам да следваш пътя си.
— Каза й също така, че градът е непокътнат. И тя добави, че…
— Няма нужда да го повтаряш. Объркан съм, погълнат съм от чувството за собствената си вина. Остави ме да намеря себе си. Прости ми, не исках да ти причиня болка.
Момчето го прегърна, ала нито една сълза не бликна от очите му.