— Можете да останете още един ден, ако искате.
— Не разбрах какво каза преди това — рече Илия. — Как така да пресътвориш собственото си минало?
— Много хора са минавали оттук на път за Тир и Сидон. Някои от тях се оплакваха, че нищо не са постигнали в Акбар, и търсеха нова съдба. По-късно същите тези хора се връщаха. Не бяха успели да постигнат това, за което бяха тръгнали, защото заедно с багажа си те носеха и товара на предишния си неуспех. Някои обаче бяха успели да си намерят работа при управниците, други се радваха колко добре са възпитали децата си, ала нищо повече. Миналото им в Акбар ги бе направило страхливи и те не вярваха достатъчно в самите себе си, за да поемат някакъв по-голям риск. Край къщата са минавали и хора, пълни с ентусиазъм. Бяха използвали всяка минута в Акбар, за да съберат с много труд парите, необходими за предприетото от тях пътуване. За тези хора животът беше — и винаги ще бъде — непрекъсната победа. Те също се връщаха, но ми разказваха чудни истории. Бяха завоювали всичко, което искаха, защото не ги възпираше неудовлетворението от миналото им.
Думите на пастира достигаха до сърцето на Илия.
— Не е трудно да устроиш отново живота си, както не е невъзможно да бъде издигнат Акбар върху руините си — продължи пастирът. — Достатъчно е да осъзнаем, че все още притежаваме същата сила, която сме имали и преди. И да я използваме.
Мъжът погледна Илия в очите.
— Ако твоето минало не те удовлетворява, забрави го. Измисли нова история за живота си и повярвай в нея. Съсредоточи се само върху моментите, в които си постигал желанията си, и тази сила ще ти помогне да получиш това, което искаш.
„По едно време исках да бъда дърводелец, а после — пророк, когото Бог е изпратил, за да спаси Израил — помисли си Илия. — Ангелите слизаха от небесата, а Господ говореше с мен, докато разбрах, че Той е несправедлив и никога няма да разбера неговите подбуди.“
Пастирът извика на жена си, че няма да тръгва. В края на краищата бе ходил чак до Акбар и не му се вървеше повече.
— Благодаря ти за гостоприемството — каза Илия.
— Можете да преспите тук една нощ. Момчето прекъсна разговора:
— Искаме да се върнем в Акбар.
— Изчакайте до утре. Градът в момента е разграбван от собствените си жители и няма да има къде да спите.
Момчето заби поглед в земята и прехапа усни, но още веднъж устоя на желанието да заплаче. Пастирът ги въведе в къщата, успокои жена си и децата си и до края на деня разговаряше само за времето, за да поразсее Илия и момчето.
На другия ден двамата станаха рано, закусиха с това, което им бе приготвила жената на пастира, и тръгнаха към вратата.
— Нека животът ти бъде дълъг, а стадото ти непрекъснато да се увеличава — каза Илия. — Нахраних се с това, от което тялото ми се нуждаеше, а душата ми научи онова, което все още не знаеше. Дано Бог никога да не забрави това, което сторихте за нас, дано децата ви никога да не бъдат чужденци в чужда земя.
— Не знам за кой Бог говориш, на Петата планина живеят много богове — отвърна твърдо пастирът, но веднага след това промени тона си. — Спомняй си за хубавите неща, които си направил. Те ще ти дадат смелост.
— Твърде малко са, а и никое от тях не се дължи на моите качества.
— Тогава е ударил часът да сториш повече.
— Бих могъл да предотвратя нашествието. Пастирът се разсмя.
— Дори и да беше градоначалник на Акбар, не би могъл да попречиш на неизбежното да се случи.
— Може би градоначалникът трябваше да нападне асирийците още когато започнаха да пристигат в долината и войската им беше малобройна. Или пък да преговаря за мир, преди да е избухнала войната.
— Всичко, което е могло да се случи, но не се е случило, накрая бива отнесено от вятъра и не оставя никаква следа — отговори пастирът. — Животът — това са нашите постъпки. Има неща, които боговете ни карат да изживеем. Няма значение защо го правят, както няма и никакъв смисъл да се опитваме на всяка цена да ги избегнем.
— Но защо е така?
— Попитай израилския пророк, който живееше в Акбар. Изглежда, че той има отговор за всичко. Мъжът тръгна към оградата.
— Трябва да изведа стадото си на паша. Вчера цял ден животните стояха тук и сега са нетърпеливи. Кимна им за сбогом и тръгна с овцете.
Момчето и Илия вървяха през долината.
— Много бавно вървиш — каза му то. — Страх те е от това, което може да ти се случи.
— Страх ме е само от мен самия — отвърна Илия. — Повече нищо не могат да ми сторят, защото сърцето ми престана да съществува.
— Но Бог, който ме върна от смъртта, все още е жив. Той може да върне мама на тоя свят, ако ти сториш същото с града.