— Забрави този Бог. Той е далеч, освен това вече не прави чудесата, които очакваме от Него.
Пастирът беше прав. От този момент нататък Илия имаше нужда да пресътвори собственото си минало. И да забрави за деня, в който бе решил, че е пророк и че трябва да освободи Израил, а не бе успял да спаси дори един град.
Тази мисъл го изпълни с необяснимо въодушевление. За пръв път в живота си се почувства свободен да прави това, което сметне за добре, и то тогава, когато пожелае. Наистина, нямаше да чува повече ангелите, но в замяна на това беше свободен да се върне в Израил, отново да стане дърводелец, да отиде в Гърция, за да узнае какво мислят нейните мъдреци, или пък да тръгне заедно с финикийските мореплаватели към отвъдморските земи.
Преди това обаче трябваше да си отмъсти. Бе посветил най-хубавите години от живота си на един глух за всичко Бог, който непрекъснато заповядваше и винаги правеше нещата така, както на Него му харесва. Илия се бе приучил да изпълнява Неговите решения и да уважава намеренията Му.
Ала вместо да бъде възнаграден за верността си, той бе изоставен. Предаността му остана незабелязана, а усилията му да изпълнява волята на Всевишния доведоха до смъртта на единствената жена, която бе обичал в живота си.
— Притежаваш цялата сила на света и на звездите — каза Илия на родния си език, за да не може момчето до него да разбере какво означават тези думи. — Можеш да унищожиш един град или дори цяла страна така, както ние унищожаваме насекомите. Изпрати тогава небесния огън и вземи живота ми сега, защото, ако не го сториш, ще въстана срещу Твоето дело.
В далечината се появи Акбар. Илия хвана ръката на момчето и силно я стисна.
— Оттук нататък ще вървя със затворени очи, докато преминем през вратите на града, затова ти трябва да ме водиш — помоли той момчето. — Ако умра, докато стигнем дотам, направи това, което искаш от мен. Издигни отново Акбар, дори и ако трябва преди това да пораснеш, да се научиш да режеш дървета и да дялаш камъни!
Момчето нищо не отговори. Илия затвори очи и се остави да го води. Чуваше шумоленето на вятъра и собствените си стъпки по пясъка.
Спомни си за Мойсей, който освободил избрания народ и го превел през пустинята, преминавайки през огромни препятствия, а накрая Господ му забранил да влезе в Хана-ан. Мойсей му казал:
Дай ми да мина и да видя оная хубава земя отвъд Йордан.
Господ обаче се разгневил от молбата му и му отвърнал: Стига, занапред да не ми говориш вече за това. Вдигни очи към морето и към север, към юг и към изток, погледни с очи, защото няма да преминеш този Йордан.
Така възнаградил Господ Мойсей за дългата и трудна мисия, като не му позволил да стъпи на Обетованата земя. Какво ли е щяло да се случи, ако Мойсей не се е подчинил?
Илия отново отправи мисълта си към небесата.
„Господи, това не беше битка между асирийците и финикийците, а между Теб и мен. Ти не ме предупреди за тази война между двама ни и както винаги излезе победител и наложи волята Си. Унищожи жената, която обичах, и града, който ме подслони, когато бях далеч от родината.“
Илия чу как вятърът се усили. Изплаши се, но продължи.
„Не мога да върна жената на тоя свят, но мога да променя посоката на разрушителното Ти дело. Мойсей прие волята Ти и не премина реката. Аз обаче няма да се спра. Убий ме в този миг, защото, ако ме оставиш да стигна до вратите на града, ще издигна отново това, което Ти поиска да изтриеш от лицето на Земята. И ще въстана срещу Твоето решение.“
Не каза нищо повече. Изрече мислите си и зачака смъртта. Вървя дълго, заслушан единствено в стъпките си по пясъка. Не искаше да чува нито гласа на ангелите, нито Божиите заплахи. Сърцето му беше свободно и той вече не се страхуваше от това, което би могло да се случи. Ала дълбоко в душата си усети безпокойство, сякаш бе забравил нещо важно.
Бяха вървели доста, когато момчето спря и дръпна Илия за ръката.
— Пристигнахме.
Той отвори очи. Небесният огън не бе паднал върху него, а наоколо се виждаха разрушените стени на Акбар.
Погледна момчето, което го бе хванало с две ръце, сякаш се боеше да не избяга. Дали го обичаше? Нямаше представа. Но тези размишления можеха да почакат. Сега му предстоеше важна задача — първата от много години насам, която не му бе възложена от Бог.
До тях достигаше миризма на изгоряло. Хищни птици кръжаха в небето, като изчакваха удобен момент, за да разкъсат и погълнат труповете на стражите, разлагащи се под слънцето. Илия се приближи до един от мъртвите воини, взе меча му и го препаса. В суматохата от предишната нощ асирийците бяха пропуснали да съберат оръжията, които се намираха извън стените на града.