Усети, че някой го докосва. Обърна се и видя момчето с малка купа в ръка.
— Намерих я в една къща — рече то, като му я подаде. Купата бе пълна с вода и Илия я изпи до дъно.
— Хапни нещо — каза му Илия. — Щом работиш, трябва да бъдеш възнаграден.
За пръв път след нощта на нашествието върху устните на момчето се появи усмивка и то изтича веднага до мястото, където жената бе оставила плодовете и брашното.
Илия отново се върна към работата си. Влизаше в разрушените къщи, разчистваше отломките, вземаше труповете и ги занасяше до купа на площада. Превръзката, която пастирът му беше сложил на ръката, падна, но той не обърна внимание на това. Искаше да докаже на самия себе си, че е достатъчно силен, за да възвърне достойнството си.
Старецът, който сега събираше пръснатите по площада отпадъци, имаше право. Скоро врагът щеше да се върне и да обере плодовете на нещо, което не беше посял. Илия работеше за убийците на единствената жена, която бе обичал в живота си. Освен това асирийците бяха суеверни и, така или иначе, щяха да възстановят Акбар. Според поверието боговете не бяха разпръснали градовете случайно, а в хармония с долините, животните, реките, моретата. И във всеки град бяха запазили за себе си свещено място, където да отмарят по време на дългите си пътешествия по света. Ако един град бъдеше разрушен, имаше голяма опасност небесата да се сгромолясат върху Земята.
Легендата разказваше, че основателят на Акбар дошъл от север и минал оттук преди стотици години. Решил да пренощува на това място и за да отбележи къде точно е оставил нещата си, забил в земята тояга. На другия ден се опитал да я извади, ала не успял. Така разбрал какво е желанието на Вселената и сложил голям камък на мястото, където се случило чудото, а наблизо открил извор. Постепенно започнали да се заселват племена около камъка и кладенеца — така се родил Акбар.
Веднъж градоначалникът му бе обяснил, че според финикийската традиция всеки град е третата точка, елементът, свързващ волята на Небето с волята на Земята. Благодарение на Вселената семената се превръщаха в растения, почвата им позволяваше да растат, човекът откъсваше плодовете и ги носеше в града, където освещаваха даровете, предназначени за боговете, и после ги оставяха в свещените планини. Макар и да не бе пътувал много, Илия знаеше, че доста народи по света споделят този възглед.
Асирийците се страхуваха да не би боговете от Петата планина да останат без храна — не искаха да разрушат равновесието във Вселената.
„Защо ли размишлявам върху всичко това, което е част от битката между моята воля и волята на моя Бог, който ме изостави в нещастието?“
И отново го обзе същото чувство от предишния ден, когато бе въстанал срещу Господ. Забравяше нещо важно и не успяваше да си го припомни, колкото и да напрягаше паметта си.
Измина още един ден. Вече бяха прибрали повечето от телата, когато се появи още една жена.
— Няма какво да ям — каза тя.
— Ние също нямаме нищо — отговори Илия. — Вчера и днес разделихме на три храната, която е била предвидена само за един. Виж къде може да се намери храна и ела да ми съобщиш.
— Как да я открия?
Попитай децата. Те знаят всичко.
Откакто му бе донесло вода за пиене, у момчето отново се бе появило желание за живот. Илия го изпрати да помага на стареца, който събираше отпадъците и отломките, но не успя да го накара да работи дълго и сега то играеше с другите деца на края на площада.
„Така е по-добре. Ще дойде време да се труди с пот на челото, когато порасне.“ Но не се разкайваше, загдето го бе оставил да гладува една нощ под претекст, че не е работило. Ако се бе отнесъл с него като с бедно сираче, жертва на жестокостта на асирийските воини, то никога нямаше да излезе от дълбокото униние, в което бе изпаднало на влизане в града. Сега възнамеряваше да го остави няколко дни само, за да намери своя собствен отговор на това, което се беше случило.
— Откъде ще знаят децата? — настояваше жената, която му бе поискала храна.
— Попитай ги и сама ще се убедиш.
Другата жена и старецът, които помагаха на Илия, я видяха да разговаря с играещите на площада момчета. Те й казаха нещо, тя се обърна, засмя се и изчезна зад ъгъла.
— Ти как разбра, че децата знаят? — попита го старецът.
— Аз също съм бил дете и знам, че децата нямат минало — отвърна Илия, спомняйки си за разговора с пастира. — Те бяха ужасно изплашени в нощта на нашествието, но вече са го забравили. За тях градът се е превърнал в огромна градина, в която те могат да влизат и излизат, без никой да им се кара. Не може да не са открили храната, с която жителите на Акбар се бяха запасили, за да устоят на обсадата… Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят. Заради онова момче се върнах в Акбар.