Това е най важното: да имаш име. Когато Иаков отговорил, Бог го кръстил Израил. Всеки човек получава име още в люлката, но трябва да съумее да нарече живота си с дума, която да предаде неговия смисъл.
„Аз ще бъда Акбар“, бе казала тя.
Трябваше цял един град да бъде разрушен, а Илия да загуби любимата жена, за да разбере, че му трябва ново име. И в същия този миг той нарече живота си Освобождение.
Стана и погледна площада пред себе си: димът продължаваше да се вие над тези, които бяха изгубили живота си и се бяха превърнали в пепел. Подпалвайки телата им, той бе нарушил един много стар обичай на страната си, който повеляваше хората да бъдат погребвани, като се спазят обредите. С решението си да ги изгори се бе изправил срещу Господ и срещу традицията, но чувстваше, че не е сторил грях, като е разрешил новия проблем по нов начин. Господ е безкрайно великодушен, ала в същото време и безпощадно суров към онези, на които им липсва смелост.
Отново спря погледа си върху площада. Някои от оцелелите жители на града въобще не бяха спали, а очите им бяха втренчени в пламъците. Сякаш този огън изгаряше техните спомени, миналото им, двестагодишното мирно и инертно съществуване на Акбар. Времето на страха и на надеждата бе отминало, сега им оставаше или съзиждане-то, или поражението.
Те също биха могли да си изберат нови имена, както бе сторил Илия. Опрощение, Мъдрост, Обич, Поклонник — изборът бе толкова голям, колкото бяха и звездите на небето, но всеки сам трябваше да даде име на живота си.
Илия стана и се помоли:
„Борих се с Теб, Господи, и не се срамувам. Открих, че съм поел по тоя път, защото такова е желанието ми, а не защото ми е бил наложен от родителите, от традициите на родината или от Теб.
Към Теб, Господи, бих желал да се върна в този миг. Искам да те славословя с цялата сила на волята си, а не с малодушието на този, който не е съумял да избере по-различен път. Но за да ми повериш Твоята важна мисия, трябва да продължа да се боря с Теб, докато не ме благословиш.“
Да построи отново Акбар! Илия мислеше, че е предизвикал Господ, а всъщност Го бе преоткрил.
Жената, която бе попитала къде може да се намери храна, на другата сутрин пак се появи заедно с още няколко жени.
— Открихме много запаси — рече тя. — И понеже доста хора измряха, а други избягаха с градоначалника, храната ще ни стигне за цяла година.
— Потърси възрастни хора, които да следят за разпределението на продуктите — каза Илия. — Те имат опит в организирането.
— На старите хора не им се живее.
— Ти все пак ги извикай.
Жената се канеше да тръгне, когато Илия я спря.
— Можеш ли да изписваш букви?
— Не.
— Аз се научих и мога да ти покажа как става. Ще ти е необходимо, за да ми помагаш да управляваме града.
— Но асирийците ще се върнат.
— Когато се върнат, ще им трябва нашата помощ, за да управляват града.
Защо да правим това за враговете ни?
— Аз го правя, за да може всеки от нас да даде име на живота си. Врагът е само претекст да изпитаме силите си.
Старците дойдоха, както Илия предполагаше.
— Акбар се нуждае от помощта ви — каза им той. — Не можете да се оправдавате с това, че сте стари, защото на нас ни трябва младостта, която сте изгубили.
— Не знаем къде да я открием — отвърна един от тях. — Изчезнала е зад бръчките и разочарованията.
— Не е истина. Вие никога не сте имали илюзии и затова младостта ви е напуснала. Сега е моментът да я потърсите, след като имаме една и съща мечта: да построим отново Акбар.
— Но как можем да сторим нещо, което е невъзможно?
— С въодушевление.
Скритите зад скръбта и унинието очи заблестяха отново. Те вече не бяха ненужните жители на града, които ходеха на съдебните процеси, за да имат вечерта тема за разговор. Пред тях стоеше важна задача, бяха станали необходими.
По-здравите от тях извадиха от най-пострадалите къщи материала, който би могъл да се използва отново, и с него възстановиха постройките, които не бяха рухнали. Най-възрастните разпръснаха из полето пепелта от изгорелите тела, за да си спомнят за мъртвите, когато прибират следващата реколта. Други се заеха да отделят зърното, складирано безразборно тук-там из града, да месят хляб и да вадят вода от кладенеца.
Два дни по-късно вечерта Илия свика всички жители на площада, който бе разчистен от повечето отломки. Запалиха няколко факли и той започна да говори:
— Нямаме избор. Можем да оставим чужденците да свършат тази работа, но това би означавало да се откажем от неповторимата възможност, която ни дава нещастието: да устроим отново живота си. Пепелта от мъртвите, изгорени преди няколко дни, ще се превърне в растения, които ще поникнат напролет. Изгубеното в нощта на нашествието дете ще пребъде в рояка от деца, които тичат свободно по разрушените улици и се забавляват да проникват в забранени места и непознати къщи. Досега единствено децата успяха да преодолеят случилото се, защото нямат минало и за тях само настоящето има значение. Нека се опитаме и ние да постъпваме като тях.