— Не е нужно да виждаш това сега, защото още не е дошло времето — чу той да казва неговият ангел. — Погледни през прозореца.
Илия стори каквото му бе заповядано. Навън пълната луна огряваше къщите и улиците на Акбар и въпреки че беше късно, той дочуваше разговорите и смеха на неговите жители. Независимо че асирийците бяха наблизо, хората не бяха изгубили желанието си да живеят, готови да посрещнат смело един нов етап в живота си.
И тогава видя някакъв силует. Знаеше, че това е жената, която толкова бе обичал и която отново крачеше гордо из града. Той се усмихна и усети как тя докосна лицето му.
— Гордея се — сякаш казваше тя. — Акбар наистина е красив.
Изпита желание да заплаче, но се сети за детето, което не бе проляло ни една сълза за майка си. Сподави риданието и си припомни най-хубавите моменти от историята, която бяха изживели заедно — от срещата пред вратите на града до мига, в който тя бе написала думата „любов“ върху една глинена плочка. Видя отново роклята й, косите й, нежните очертания на носа й.
— Ти ми каза, че си Акбар. Затова се погрижих за теб, излекувах те от раните ти и сега те връщам на живота. Бъди щастлива с твоите нови приятели. Бих искал да ти кажа още нещо: аз също съм Акбар, но не го знаех.
Разбра, че тя се усмихва.
— Вятърът на пустинята отдавна е заличил стъпките ни върху пясъка. Но аз всяка секунда си спомням за това, което се случи, а ти продължаваш да бъдеш в сънищата ми и в моята действителност. Благодаря ти, че се появи на пътя ми.
И преди да заспи в храма, той усети, че жената гали косите му.
Водачът на търговците видя, че на средата на пътя е застанала някаква група от хора в дрипи. Помисли, че са разбойници, и даде заповед всички от кервана да приготвят оръжията си.
— Кои сте вие? — извика им той.
— Ние сме народът на Акбар — отговори един мъж с брада, а очите му блестяха. Водачът на кервана забеляза, че той говори с чуждестранен акцент.
— Акбар беше разрушен. Управниците на Тир и Сидон ни изпратиха да открием неговия кладенец, за да може керваните отново да минават през тази долина. Връзките с останалата част на земята все някога трябва да бъдат възстановени.
— Акбар все още съществува — продължи мъжът. — Къде са асирийците?
— Цял свят знае къде са — засмя се водачът на кервана. — Правят почвата на страната ни по-плодородна. И отдавна служат за храна на птиците и дивите животни.
— Но те имаха могъща войска!
— Никоя войска не е могъща, щом узнаем кога ще атакува. Акбар прати вестители да предупредят, че асирийците наближават Тир и Сидон, и им бе устроена засада там, където свършва долината. Тези, които не загинаха в битката, бяха продадени като роби от нашите мореплаватели.
Дрипавите хора се поздравяваха и прегръщаха едни други, като плачеха и се смееха едновременно.
— Но кои сте вие? — настоя търговецът. — Кой си ти? — попита, посочвайки мъжа, с когото бе говорил.
— Ние сме младите воини на Акбар — бе отговорът.
За трети път бяха започнали да прибират реколтата на Акбар, чийто градоначалник сега бе Илия. В началото никак не бе лесно — бившият градоначалник искаше да се върне и отново да заеме длъжността си, защото така поведяваше традицията. Жителите на града обаче отказаха да го приемат и дни наред заплашваха, че ще отровят водата в кладенеца. Висшите финикийски власти най-сетне отстъпиха пред техните искания. В края на краищата Акбар имаше значение само дотолкова, доколкото осигуряваше вода за пътниците. Освен това управлението на Израил бе в ръцете на принцесата на Тир. Назначавайки за градоначалник един израилтянин, финикийските управници можеха да мислят за заздравяването на търговските връзки между двете страни.
Търговските кервани, които отново бяха тръгнали през долината, разнесоха новината из цялата област. Една малка част от израилтяните смятаха Илия за най-големия предател, но Иезавел щеше да се погрижи да премахне това настроение и мирът в областта щеше да бъде възстановен. Принцесата бе доволна, тъй като един от най-върлите й врагове накрая се бе превърнал в най-добрия й съюзник.
Започнаха да се носят слухове за ново асирийско нашествие и стените на Акбар бяха издигнати отново. Защитата бе организирана по нов начин, като между Тир и Акбар бяха поставени стражи и гарнизони, така че, ако единият от градовете бъде обсаден, другият да може да придвижи войската си по суша и да осигури снабдяването с храна по море.