На другия ден Илия се събуди и отново се загледа в Хорат.
Утре или след година от потока щеше да остане само пътека от ситен пясък и обли камъни. Старите обитатели на тези земи щяха да продължават да наричат мястото Хорат и щяха да упътват минаващите с думите: „Това селище се намира на брега на реката, която минава наблизо.“ Пътниците щяха да стигнат дотам, да видят облите камъни и ситния пясък и да си кажат: „Тук, през тези земи, някога е минавала река.“ Ала най-важната част от реката, нейните води вече нямаше да са тук, за да утоляват жаждата.
Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен: дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че в тялото му някога е имало душа.
Но моментът не беше подходящ да се замисля над тия неща. Спомни си още веднъж за разговора, който бяха водили с левита, преди да излязат от конюшнята: защо беше нужно да изживява толкова пъти смъртта, след като се умира само веднъж? Единственото, което му оставаше, бе да чака стражите на Иезавел. Те щяха да дойдат, не се съмняваше в това — нямаше много места в Галаад, където човек би могъл да избяга. Злосторниците винаги тръгваха към пустинята, където след няколко дни ги откриваха мъртви, или към Хорат, където винаги ги залавяха.
И тъй, скоро стражите щяха да бъдат тук. И той щеше да се зарадва, като ги види.
Пийна малко от кристалната вода, която течеше до него. Изми си лицето и потърси сянка, където да изчака преследвачите си. Човек не може да се пребори със съдбата си — той беше опитал да го направи и бе изгубил.
Въпреки че свещениците бяха разпознали в него пророк, той реши да работи в дърводелска работилница, ала Господ го върна към неговия път.
Не беше единственият, който се бе опитал да изостави пътя, начертан от Бог за всеки човек на Земята. Един негов приятел имаше прекрасен глас, ала родителите му не се съгласиха той да стане музикант, защото това бе занаят, който щеше да опозори семейството. Една от приятелките му от детинство нямаше равна на себе си в танците, но близките й забраниха да танцува, защото царят можеше да прати да я извикат, а никога не се знае колко време ще царува един цар. Освен това смятаха обстановката в двореца за покварена, враждебна и девойката завинаги щеше да изгуби възможността да се сдобие с подходящ съпруг.
„Човек е роден, за да изневерява на съдбата си.“ Бог поставяше неизпълними задачи пред човешките сърца.
„Защо го правеше?“
Може би за да се поддържа традицията.
Но това едва ли беше правилният отговор. „Ливанците са много по-напред от нас, защото отказаха да следват традицията на мореплавателите. И докато всички народи правеха едни и същи кораби, те решиха да сътворят нещо по-различно. Много от тях изгубиха живота си в открито море, но корабите им бяха усъвършенствани и сега те властваха над световната търговия. Платиха висока цена, за да го постигнат, но си струваше.“
А може би човек изневеряваше на съдбата си, защото Бог беше много далеч. Той бе заложил в човешките сърца мечти от времето, когато всичко е било възможно, и бе насочил грижите си към други неща. Но светът се бе променил, животът бе станал по-труден, а Бог не се бе върнал назад, за да промени човешките мечти.
Бог беше много далеч. Но щом все още изпращаше ангелите Си, за да разговарят с пророците, явно тук имаше още неща за правене. Какъв ли бе тогава отговорът?
„Може би причината е в това, че родителите ни са грешили и се страхуват да не повторим грешките им. Или пък никога не са грешили и няма да знаят как да ни помогнат, ако изникне някакъв проблем.“
Чувстваше, че не е далеч от истината.
Потокът продължаваше да тече, няколко врани кръжаха в небето, растенията упорстваха да растат върху песъчливата и безплодна почва. Ако бяха послушали прадедите си, какво ли биха чули от тях?
„Поточе, потърси по-хубаво място, за да може бистрата ти вода да отразява светлината на слънцето, защото пустинята ще направи така, че да пресъхнеш“, би казал богът на водите, ако съществуваше. „Врани, в горите ще намерите повече храна, отколкото тук, между скалите и пясъците“, би казал богът на птиците. „Растения, хвърлете семената си далеч оттук, защото на света има много плодородни и влажни земи, където вие ще израстете още по-красиви“, би казал богът на цветята.
Ала ни Хорат, ни растенията, нито пък враните — една от които бе кацнала наблизо — имаха смелостта да сторят това, което други реки, птици и цветя бяха сметнали за невъзможно.