Безрезервно вярвам в това. Но докато следваме собствената си съдба, ние преминаваме през различни етапи, които изобщо не сме в състояние да разберем. Те винаги имат за цел да ни върнат отново към пътя на нашата Лична легенда, или по-точно да ни накарат да научим уроците, необходими, за да извървим собствената си съдба. Мога, струва ми се, да изразя по-добре това, което казвам, като опиша един епизод от живота си.
На 12 август 1979 г. си легнах с абсолютната увереност, че на трийсетгодишна възраст съм стигнал почти до върха на кариерата си като висш служител в грамофонната индустрия. Работех като художествен директор на Си Би Ес за Бразилия и току-що ме бяха поканили да отида в САЩ, за да разговарям със собствениците на звукозаписната компания — те със сигурност щяха да ми предоставят възможност да осъществя всичко, което исках да постигна в моята област. Наистина, бях оставил на заден план голямата си мечта да бъда писател, но какво от това? В края на краищата животът в действителност беше много по-различен от това, което си бях представял — в Бразилия човек не можеше да се издържа с писане.
Същата тази нощ взех едно решение и изоставих мечтата си: трябваше да се приспособя към обстоятелствата и да се възползвам от възможностите, които ми се предоставят. Ако сърцето ми започнеше да си иска своето, винаги можех да го залъжа, съчинявайки текстове за песни или като пиша за някой вестник. Бях убеден впрочем, че животът ми е поел в друга, не по-малко вълнуваща посока и че ме очаква блестящо бъдеще в международните музикални компании.
Когато се събудих, по телефона ми се обади изпълнителният директор и ми каза, че съм уволнен, без да ми дава никакво обяснение. И въпреки че през следващите две години чуках на много врати, никога повече не успях да си намеря работа в тази сфера.
След като написах „Петата планина“, се сетих за този епизод, а също и за други проявления на неизбежното в живота ми. Всеки път, когато се чувствах господар на положението, се случваше нещо, което ме връщаше там, откъдето бях тръгнал. Питах се защо. Дали пък не съм осъден да стигам близо до целта, без никога да пресека финалната линия? Дали пък Бог е толкова жесток, че да ми показва палмите на хоризонта само за да ме умори от жажда сред пустинята?
Много време ми бе необходимо, за да разбера, че не е точно така. Има неща, които се случват в живота ни, за да ни върнат към истинския път на нашата Лична легенда. Други изникват, за да можем да приложим всичко онова, което вече знаем, а трети се появяват, за да ни учат.
В книгата си „Дневникът на един маг“ се опитах да покажа, че тези уроци невинаги са свързани с болка и страдание, стига човек да проявява дисциплина и внимание. Когато осъзнах това, почувствах се наистина благословен, но въпреки цялото си внимание и дисциплина не успях да си обясня някои трудни моменти, през които преминах.
Един от тези примери е събитието, което разказах по-горе: бях професионалист, полагах максимални усилия да дам най-доброто от себе си и имах идеи, които и сега ми се струват хубави. И неизбежното се случи точно тогава, когато се чувствах най-сигурен и изпълнен с доверие. Мисля, че не съм единственият, преминал през подобно изпитание — неизбежното се е появявало в живота на всяко човешко същество на Земята. Някои са се справяли с него, други не са успявали, но всички ние сме усещали как ни докосват крилете на нещастието.
Коя е причината? За да си отговоря на този въпрос, се оставих Илия да ме води през дните и нощите на Акбар.
Паулу Коелю